Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 148

- Моме, аз не съм виновен - подхили се той.

- Съжалявам - тихо изрече момичето и избяга на двора.

- Мазачо, ела да ми правиш компания!

Адриан си наля ракия в една чаша и приседна срещу комисаря.

- Подозираш ли някого за пожара? - попита го Мишената. -Не.

- Кой мислиш, че иска да ти навреди?

- Цялото село премина през главата ми... - въздъхна Мазачо. - Не знам кой ме мрази толкова много...

- Зарко Радев.

- Кой? - не разбра кръчмарят.

Мишената не повтори, а само впери поглед в събеседника си.

- Зарко Радев го няма в Кралево от векове - отговори Мазачо.

- Точно от трийсет години го няма - съгласи се полицаят.

- Знаеш ли къде е?

- Не съм го виждал, откакто...

- Откакто? - надвеси се напред Мишената.

- Срамна история... - махна с ръка Мазачо, за да покаже, че не му се говори.

- За тази история съм дошъл - сериозно каза комисарят. - Разказвай!

- Ще си налея още - изрече кръчмарят и отиде зад бар плота. Върна се, въздъхна и започна: - Зарко бе по-голям от мен... Не го обичах... Да си призная, страх ме беше от него...

- Защо?

- Беше единствено дете, разглезено от майка си... И нея погуби. Лека й пръст! - отля от ракията и отпи.

- Как я погуби? - направи се на незнаещ полицаят.

- С поведението си - искрено каза Мазачо. - Все на бой налиташе, пиеше, заяждаше се... Избягвах го...

- Но една нощ те е намерил - предположи полицаят.

- Дойде след полунощ... Аз тогава спях на първия етаж, където сега е ателието ми...

- Кога точно дойде?

- Не мога да си спомня точно... - сбърчи вежди кръчмарят.

- Преди или след погребението на майка му?

- Беше минало погребението... - замисли се Мазачо. - Май на следващата нощ...

- Давай нататък!

- Почука по прозореца... Стреснах се отначало, но от любопитство се показах... Мислех, че е някой от приятелите ми... Тогава Зарко хвана ръката ми през решетките и я изви. „Само да гъкнеш! - прошепна той. - Пусни ме да вляза!“ Светнах и отворих вратата, а той се показа целият окървавен... И мръсен, сякаш се е въргалял в кал... Хем ме беше гнус от него, хем ме беше страх...

- Пита ли го защо е в този вид?

- Не посмях - призна Адриан. - Мислех, че се е бил с някого...

- После?

- Поиска ми пари, но аз нямах. „Открадни от вашите!“ - изшептя той, но аз отвърнах, че ги няма... Точно този ден отидоха на гости при сестра ми във Варна... Разкрещя се, когато разбра, че съм сам. „Как така нямаш пари?“ Казах му, че съм си купил мотор... „Балкан“, на старо го купих... Ама много време ме изкара...

- А Зарко? - прекъсна го Мишената.

- Той като чу за „балканчето“, поиска да му го дам. Трябвало да отиде някъде...

- Къде?

- Не ми каза.

- Даде ли му мотора?

- Не.

- После?

- Удари ме със статива по главата, аз паднах... Той ме срита няколко пъти, като крещеше: „Ще ви го върна! На всичките тъпкано ще го върна!“

- На всичките? - повтори с въпросителна интонация полицаят. - Кои са те?

- Не знам, ама...

- Какво?

- Напоследък си мисля, че може да са от компанията на Вампора и Коко Хлопката...

- Защо си мислиш така?

- Заради смъртта на Димо Вълкобореца, Бончо Гладиатора и Щурата Стела.