Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 128

Той отново се наведе, целуна мъртвата жена, а когато се изправи, се обърна рязко назад. Само Траян видя сълзите му.

Спуснаха ковчега и отведоха Глухата Марина. Тя не реагира по никакъв начин на думите на Коко, дори не се сбогува с дъщеря си. Явно душата й не беше вече на този свят. Хората си тръгнаха, докато заравяха гроба на Щурата Стела. После тримата й приятели стреляха във въздуха. Когато свършиха, Траян подаде букета на Коко, а той го постави близо до кръста. После се изправи и подаде пушката си на младежа. Неочаквано Коко заигра ръченица, пеейки старата песен:

- Мари, бабо гърбава, имаш щерката хубава... Мари, бабо гърбава, имаш щерката хубава...

- Коко, спри се! - направи опит да го озапти Вампора.

Балабана застана пред него, за да не го виждат отиващите си кралевци.

- Дай ми я, бабо, дай, дай, дай, да станеме роднина... - продължи да пее и играе Коко, а очите му бяха насълзени.

- Не предизвиквай смъртта! - извика кметът.

- Защо? - не разбра Траян.

- Следващите думи са: „Ако не ми я дадеш, още утре да умреш“ - поясни Вампора.

- Коко наистина предизвиква смъртта - прошепна младежът.

- Не прави сеир на хората, Коко! - обади се и Балабана.

- Стела така се смееше на това изпълнение... - Той спря да играе. - Пеех, подскачах около нея, а тя се заливаше от смях... -сериозно каза Коко.

- Лика-прилика си бяхте със Стела - промърмори Вампора. - Тя искаше на гроба ти да играем Дунавското хоро.

- Е, не играхте ли? - погледна го разочаровано Коко.

- Не - отвърна Балабана.

- Ти не прочете ли завещанието ми? - изправи се Коко до Вампора, а едва му стигаше до шията.

- Какво завещание? - обърна се към кмета и Балабана.

- На луд човек не се връзвам на щуротиите! - избоботи Вампора.

- Язък! - плю на земята Коко. - Така хубаво бях подготвил всичко!

- Кое? - попита Мишената.

Не бяха усетили приближаването на полицаите.

108

Писна му от гробища!

Знаеше какво му трябва в момента - бърз, здравословен секс, който да освободи напрежението от тялото му. При последната мисъл Траян рязко сви по посока на лечебницата.

Очакваше, че вътре ще е пълно, но преброи само трима души. Двама старци следяха с трепет всяка извивка на тялото на Емилия, която бе наведена към някаква възрастна жена и тихо й обясняваше нещо. Леката прозирност на бялата й престилка развихряше мъжкото въображение. Траян проследи с поглед тънката лента на прашките на Емилия, която се очертаваше под престилката. Възбуди се толкова бързо, че се изненада от собственото си тяло. Обърна се към изхода, за да не му се смеят старците.

- Господине - чу зад себе си гласът на медицинската сестра, - елате да прегледам ръката ви.

Траян се върна назад и мина зад бюрото, а възрастната жена си тръгна.

- Боли ви още? - попита Емилия.

- Да - промълви Траян и сведе поглед към чатала си.

Тя проследи погледа му и се усмихна лъчезарно:

- Разбирам, но още малко ще изтраете.

- Колко?

- До полунощ - прошепна му тя и отвори един мехлем. Леко намаза завяхналите му рани.

- А после? - облиза устни Траян.