Читать «Венецът» онлайн - страница 17

Между дома на епископа и дома на свещениците се появи група ездачи. Лавранс отстъпи встрани и направи поклон с ръка на гърдите си, а шапката му почти помете земята. Кристин се досети, че мъжът в кожуха трябва да е самият епископ. Поклони се доземи.

Епископът спря коня си и отвърна на поздрава им. Даде знак на Лавранс да се приближи и двамата поговориха известно време. Когато се върна при дъщеря си и отец Мартайн, Лавранс рече:

— Епископът ме покани на обяд. Дали е възможно, отче Мартайн, някой от мъжете в каноническата общност да придружи детето до имението на обущаря Фартайн и да предаде на моите хора Халдан да ме посрещне тук с Гюлсвайнен към три следобед?

Свещеникът отговори, че би могло да се уреди. Тогава босоногият монах, разговарял с Кристин на стълбите към кулата, пристъпи напред и обясни:

— В къщата за гости един мъж и без това има работа при Фартайн, та той ще предаде поръката ти, Лавранс Бьоргюлфсьон, а дъщеря ти може или да тръгне с него, или да остане в манастира, докато дойде време и ти да се прибираш. Ще се погрижа да й сипят храна.

Лавранс благодари, но отвърна:

— Не е редно да ви затруднявам с дъщеря ми, братко Едвин…

— Брат Едвин умее да ангажира вниманието на децата — прекъсна го Мартайн. — Така има на кого да изнася проповедите си.

— Така е, не смея да дотягам на такива учени мъже като вас с учението си — усмихна се монахът без капка гняв. — Вече ме бива да говоря само на деца и селяни, но пък не е редно човек да запушва устата на бика, който тегли ралото.

Кристин отправи умолителен поглед към баща си. Много искаше да тръгне с брат Едвин. Лавранс се съгласи и двамата с отец Мартайн последваха антуража на епископа. Кристин хвана монаха за ръка и се отправиха към манастира, който се състоеше от няколко дървени къщи и светла каменна църква досами езерото.

Брат Едвин стисна леко ръката й. Спогледаха се с усмивка. Монахът, висок и слаб, вървеше чинно приведен. Кристин оприличи главата му на глава на стар жерав, защото беше малка, а черепът — тесен. Тонзурата му лъщеше сред рошавия бял венец от косите му. Шията му беше издължена и набръчкана, носът — едър и остър като човка. Но нещо в издълженото му, набраздено лице караше Кристин да се чувства весела и лека като перце. Сините очи на стареца бяха зачервени по краищата, а клепачите — кафеникави и тънки като мембрана, осеяни с безброй малки бръчици, а по-дълбоки бръчки, спускащи се към тесните му устни, браздяха повехналите му бузи, обагрени със старчески червени петна. Но бръчките на брат Едвин сякаш бяха само от усмивки. Досега Кристин не бе срещала толкова добронамерен и мил човек; все едно монахът носеше в душата си блестяща, тайна радост и щеше съвсем скоро да я посвети в нея.

Вървяха покрай оградата на овощна градина, където по дърветата тук–там бяха останали жълти и червени ябълки. Двама братя от Ордена на проповедниците, облечени в черно-бели одежди, събираха с гребла изсъхнали бобови стъбла.

Манастирът не се различаваше от обикновените селски дворове. Монахът заведе Кристин в гостната — и тя напомняше на селска стая, но имаше доста легла. В едното лежеше старец, а до огнището жена повиваше пеленаче. При нея стояха и две по-големи деца: момче и момиче.