Читать «Венецът» онлайн - страница 15

Сигрид Унсет

Маргрет намаза дебело с масло филия хляб и сипа мед в млякото на Кристин, та храната да я засити. И без това не й оставаше време да се храни редовно.

Навън все още беше тъмно и мразовито. Студената мъгла щипеше кожата. Следите от стъпалата на хора, от копитата на добитък и конските подкови бяха твърди като излети от желязо. Кристин ги усещаше през тънките подметки на новите си обувки. По невнимание стъпи върху разтопения лед посред уличката и си намокри краката. Лавранс я понесе на гръб.

Те се взираше в мрака, но не виждаше почти нищо от града: само неясните очертания на черни фронтони на къщи и дървета на фона на сивия въздух. Излязоха на малка поляна, покрита със скреж, а от другата й страна Кристин забеляза бледосива сграда с големината на планина, заобиколена от каменни постройки. В зидовете се виждаха отвори, от които се процеждаше светлина. Камбаните, смълчали се за малко, сега отново подхванаха да звънят толкова силно, че по гърба й полазиха тръпки.

При влизането в широката нартика на църквата Кристин изпита чувството, че вървят из планината. Лъхна ги студен въздух; обви ги мрак. Минаха през една врата и там ги посрещна отколешен, студен мирис на тамян и восъчни свещи. Кристин се озова в тъмно и много високо помещение. Не успя да пробие околния мрак с очи, но съзря в далечината олтар със запалена на него свещ. До олтара стоеше свещеник. Гласът му отекваше в цялото помещение като дихание и шепот. Лавранс прекръсти себе си и детето със светена вода и закрачиха към олтара. Въпреки че стъпваше предпазливо, шпорите му тракаха по каменния под. Минаха покрай внушителни колони, а погледнеха ли между тях, сякаш надничаха във въгленово черни дупки.

Лавранс коленичи пред олтара. Кристин направи същото. Очите й привикнаха с тъмнината и тя успя да различи блестящия в злато и сребро олтар между колоните. Пред тях горяха свещи върху позлатени свещници, а зад тях лъщяха свещени съдове и великолепно пано. Неволно Кристин отново се сети за планината. Точно така си я бе представяла, но може би малко по-светла. Пред очите й се появи самодивата, ала Кристин вдигна очи и съзря самия Христос, величествен и строг, разпнат на кръста. Изплаши се. Той не изглеждаше мил и печален, както в кафявата дървена църква у дома, където висеше с приковани крака и ръце и наведена, опръскана с кръв глава с трънен венец. На иконата в тази църква Христос стоеше на подиум с протегнати напред ръце и вдигната глава, косите му блестяха в златист оттенък, а на главата си носеше златна корона. Лицето му изглеждаше гордо и сурово.

Кристин се помъчи да се вслуша в литургията, но свещеникът бъбреше неразбираемо и бързо. У дома Кристин бе свикнала да разбира всичко, защото отец Айрик изговаряше думите прилежно и ясно и й бе обяснил какво означават те на норвежки, та Кристин да не изпуска Господ от мислите си, докато е в църквата.

Сега обаче това се оказа невъзможно, защото разни неща в тъмнината непрекъснато отвличаха вниманието й. Прозорците се намираха високо по стените и дневната светлина започна да разрежда мрака. Близо до мястото, където коленичиха, се издигаше причудлива закачалка от дърво, а зад нея се намираха светли каменни блокове и по тях — разни сечива. Кристин чу как вътре се суетят хора. После очите й отново се спряха върху строгия Исус на стената и тя се опита да се съсредоточи върху богослужението. Леденостуденият каменен под вкочани краката й до хълбоците, коленете я заболяха. Накрая всичко се завъртя пред очите й заради натрупаната умора.