Читать «Венецът» онлайн - страница 163

— Огледай се, Кристин — подкани я Осхил и девойката се наведе над съда.

Във водата изплува бледото й лице, толкова близо, че видя дори златната си корона. Около главата й се носеха множество светли и тъмни петна. В нея се пробуди спомен за нещо преживяно и й премаля. Опря се върху ръба на съда. Осхил бързо хвана ръката й и заби нокти в плътта й. Кристин изпита силна болка, но това й помогна да се съвземе.

Откъм моста долитаха звуци на бронзов рог. От двора известиха, че младоженецът пристига заедно със свитата си. Жените изведоха Кристин на чардака.

На двора гъмжеше от накичени с празнични оглавници коне и пременени хора. Ярките одежди сияеха на слънчевата светлина. Кристин плъзна поглед над събралото се множество и се взря в долината. Родният край се къпеше в светлина и тишина. Над спусналата се прозрачна синкава мъгла се извисяваха сиви планини, на места почернели от гори. Слънчевата светлина струеше от безоблачното небе и обливаше долината.

Едва сега Кристин забеляза колко са оголели дърветата. Листата бяха окапали и горичките изглеждаха сребристо сиви. Само елшакът до реката леко зеленееше. И няколко брези бяха задържали малко жълтеникави листа по най-външните си клони. Иначе дърветата изглеждаха напълно осиротели. Скорушата все още блестеше с кафявочервените си листа около кърваво алените плодове. В тихия, топъл ден разстланият пепелявосив килим от изпопадала шума излъчваше кисело есенно ухание.

Ако скорушите не издаваха есента, човек би помислил, че е ранна пролет. Ала цареше пълна тишина, неприсъща на жизнената пролет. Щом бронзовите рогове млъкнаха, над селото се разнесе подрънкването на хлопатари откъм стърнищата и от оградените места, където добитъкът пасеше.

Реката лъкатушеше изтъняла: само няколко вади пробягваха между пясъчните наноси и грамадните купчини от заоблени камъни и шумоляха съвсем тихо. Поради твърде сушавата есен по склоновете не ромоляха потоци. Въпреки това полетата проблясваха от влага, защото тя винаги се просмукваше през почвата, колкото горещи и безоблачни да бяха дните.

Насъбралото се в двора множество се отдръпна да стори път на свитата на младоженеца. Младите сватбари пристигнаха, яхнали коне. Сред жените на чардака настъпи суматоха.

Осхил застана до невестата.

— Дръж се, Кристин — прошепна тя. — Спасението е близо. Не остана много и ще сложиш кърпата на съпругата.

Кристин само кимна безпомощно. Усещаше, че по лицето й се разлива смъртна бледност.

— Май съм доста болнава булка — тихо рече тя.

— Най-красивата си — настоя Осхил. — Ето го и Ерлен. Под дърво и камък да търси човек, няма да намери такива като вас.

Ерлен се приближи до чардака. Скочи пъргаво от коня — явно тежките, надиплени одежди никак не му пречеха. Кристин остана поразена от красотата му. По тялото й се разнесе болка.

Ерлен беше облече в тъмни дрехи: дълга до земята тъмнокафява копринена туника с цепки, обточени с черни и бели нишки. Около кръста си носеше украсен със злато колан, а на левия му хълбок висеше меч с позлатена ножница и дръжка. Над раменете му падаше морскосиня кадифена пелерина. На главата си бе сложил черна френска копринена шапка, огъната от двете страни. От едната се спускаше шлейф към лявото му рамо, опасваше гърдите и бе преметнат на гърба.