Читать «Венецът» онлайн - страница 161

Кристин се скри във всекидневната, а Осхил я последва. Старицата сложи ръце на раменете й, притегли лицето й към своето и я целуна.

— Щастлива съм, че доживях този ден — развълнувано призна тя.

Осхил забеляза колко изтънели са ръцете на девойката. Кристин й се стори изпосталяла, но със заоблена гръд. Чертите на лицето й бяха придобили изящество, а слепоочията й се губеха в гъстата, влажна коса. Бузите й бяха хлътнали и поизгубили свежия си цвят. Очите й обаче изглеждаха по-големи и потъмнели.

Осхил я целуна отново.

— Виждам колко тежко ти е било, Кристин — продължи тя. — Довечера ще ти сваря отвара и утре от умората ти няма да има и следа.

Устните на Кристин се разтрепериха.

— Шшшт — сложи пръст върху устните си Осхил и потупа нежно ръката й. — Много се радвам, че утре ще те пременя. Никой няма да е виждал по-красива невеста от теб.

Лавранс отиде в „Лаугарбрю“, за да сподели трапезата с гостите си.

Мъжете се надпреварваха да хвалят храната. Дори и в най-заможните манастири не предлагали такива отбрани блюда: каша от ръжено брашно, варен грах, бял хляб, осолена и прясна пъстърва, тлъст атлантически палвус, нарязан на тънки ивици.

Мъжете пийнаха доста и се поразвеселиха. Шегите с младоженеца загрубяха. Сватбарите на Ерлен, значително по-млади от него, не спираха да му напомнят, че връстниците му отдавна са семейни, и го поднасяха, задето чак сега му предстои първата брачна нощ. Някои от по-възрастните роднини на младоженеца, все още неопиянени от бирата, следяха с тревога всяка дума. Опасяваха се да не би шегобийците да засегнат теми, които по-добре изобщо да не се споменават. Борд от „Хестнес“ не откъсваше очи от Лавранс. Седнал на почетното място, бащата на булката рядко оставаше чашата си върху масата, но бирата май не успя да го поразвесели. Лицето му издаваше нарастващо вътрешно напрежение, а очите му гледаха в една точка. Ерлен, настанен от дясната страна на тъста си, посрещаше закачките с усмивка и отговаряше в същия дух. Лицето му беше зачервено, а очите му искряха.

Неочаквано Лавранс подхвана сърдито:

— Зетко, да те питам за нещо, докато не съм забравил. Какво направи с каруцата, дето ти я заех през лятото?

— Каква каруца? — смути се Ерлен.

— Нима вече си забравил? Сам бог знае колко хубава беше каруцата. Присъствах, когато я сковаха в имението ми. Зетко, цялото ми домочадие и слугите ще потвърдят: не само обеща, но и се закле да ми я докараш обратно, но не удържа на думата си. Господ ни беше свидетел.

Някой от гостите се провикна да не отварят сега дума за такива неща, но Лавранс удари по масата и настоя Ерлен да обясни къде е каруцата.

— Сигурно е останала на носа, откъдето тръгнахме с лодка за Вейой — равнодушно отвърна Ерлен. — Изобщо не допусках, че е толкова спешно да я върнем веднага. Нали разбирате, скъпи татко, пътуването през долините беше дълго и тежко и когато стигнахме до фиорда, никой от хората ми не пожела да измине втори път същото разстояние с каруцата, а после и през планината на север от Тронхайм. Реших да оставя нещата така…