Читать «Вендета: Жива мишена» онлайн - страница 6

Ян Гийу

В групата на Луиджи Бертони бяха събрани най-ниските войници и затова съкурсниците им от клас 181 см ги наричаха „Смърфовете“. Но те все още продължаваха да се борят, никой от тях не бе отпаднал, а сега бяха останали само шест или седем групи.

Той се концентрира за миг и се опита да изчисли колко да брой са всички войници около него, но успя едва в края на трасето да осъзнае, че седем по осем е равно нa петдесет и шест. Тъй като в началото групите бяха десет, то десет по осем е равно на… трябва да е равно на осемдесет. Следователно двайсет и четирима, или не, трийсет и четирима вече бяха отпаднали. Значи краят наближаваше, това бе един от последните дни. Не, всъщност нямаше абсолютно никаква представа кой ден бе днес.

Когато стигнаха до другия плаж, им наредиха да оставят лодките на пясъка и да си починат. Няколко от другарите му замалко да заспят още преди да докоснат земята. Повечето се унесоха за минута, но Луиджи не посмя да последва примера им, защото тази почивка му се стори напълно немотивирана. Лежеше неподвижно и наблюдаваше подозрително инструкторите изпод полуотворените си клепачи и само след няколко минути настана ад под небето. Проехтяха свирки, взривове, изстрели на патрони със сълзотворен газ, след което им заповядаха да се хвърлят във водата и да преплуват разстоянието от двеста метра до шамандурата и обратно. Този път не им позволиха да свалят униформите и ботушите си, а последната група щеше да получи още една обиколка за наказание.

Групата на Луиджи рискуваше да завърши последна, защото едно от селянчетата от Монтана или Небраска едва можеше да плува, но за щастие някой от по-челните позиции получи истеричен пристъп и бе изтеглен, както крещеше, в една лодка, бе прегледан от медицинския персонал, бе откаран до базата и бе изключен от подбора.

— Хуу! Ааа! — изреваха те, когато най-накрая се измъкнаха на плажа, за да си починат, докато последната група довърши наказателната си обиколка. — Хуу! Ааа!

Никой не знаеше защо тюлените използват този боен вик, най-вероятно бе стар колкото самия отряд.

След това пробягаха осемте мили до базата по сипкавия пясък, с мокрите си униформи. Тичаха тежко, леко разкрачени, с ръце колкото може по-далеч от тялото, тъй като раните под мишниците им, получени в резултат на постоянното триене и контакта с пясък и солена вода, ги тормозеха най-много. Луиджи притискаше от време на време ръце до тялото с надежда болката да разпали още повече яростта му, сякаш е някакъв наркотик.

Тази процедура също имаше двоен ефект. Вярно, че божата проясняваше съзнанието му и мъглата пред очите му изчезваше, но наред с това тя засилваше и чувството, че всичко е толкова безсмислено и унизително. ПО ДЯВОЛИТЕ, ТОЙ УЧАСТВАШЕ В ТОЗИ АД ЗА ПЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ!