Читать «Вендета: Жива мишена» онлайн - страница 5

— Да, по принцип. Те, разбира се, разполагат и с няколко фонда за финансиране на разузнаването и така нататък, но трудно биха могли да прикрият подобна сума.

— Тогава ще оставим „Буфорш“ да плати. Ще им се обадя и ще им кажа да осигурят парите. Не биха могли да ми откажат, нали?

— Не — разсмя се Сорман. — Как ще откажат? Чисто и просто ще им направиш предложение, на което не биха могли да отговорят с не.

— Добре. Тогава нещата са под контрол. Да преминем към следващия въпрос. Кого, по дяволите, ще изпратим в Палермо?

— Някой дипломат.

— Знаеш кой работи в посолството в Рим.

— Естествено. Това допълнително усложнява положението. Само си представи, Ула Улстен…

— Ами Гауфин, той има опит с подобни ситуации от Бейрут, нали?

— Да, така поне гласи официалната версия. Той „отива в региона, където всички бели са ходещи мишени, и измъква двамата шведи“. С тези думи описахме случилото се впоследствие;

— Което си е жива лъжа.

— Да, така е.

— Защото старият ти враг Хамилтън свърши цялата работа, нали?

— Не бих могъл да го отрека само пред теб, Господ и него самия. Но нали не смяташ… По дяволите, Андерш, помисли си добре!

— Точно това правя. При цялото ми уважение към служителите на външното министерство, бих искал да те попитам колко от тях би изпратил да приберат заложниците срещу десет милиона крони в брой?

— Почти никого, за съжаление. Подобна задача е твърде рискована за нашите дипломати.

— Ето, виждаш ли. Ако ще пращаме някого на подобна спорна в правно отношение мисия, то въпросната личност трябва да притежава определени качества. А ние разполагаме с точния човек, нали?

— Да — въздъхна Петер Сорман. — Да, за съжаление…

* * *

Луиджи Бертони халюцинираше, имаше чувството, че морето се издига като непробиваема водна стена пред гумената им лодка и скоро той и останалите седмина ще се блъснат в тази стена или ще се обърнат.

Вече не знаеше на какъв език мисли. На няколко пъти се опита да си спомни различни думи, за да разбере, но пред очите му пробягваха единствено картини.

Бе спал общо три часа за последните пет или шест дни и състоянието, в което се намираше, му бе познато. За разлика от останалите седем души в лодката той участваше в Адската седмица за четвърти път и следователно бе по-подготвен от останалите да издържи изпита, но същевременно с това умората намаляваше шансовете му. Добре че поне ръцете му все още бяха здрави, а мазолите по краката му бяха направо смешни в сравнение с мазолите на някои от останалите; по ходилата им се виждаха големи розови или лилави участъци, където най-горният слой кожа бе изтъркан от непрекъснатото съприкосновение с влезлия в ботушите им пясък. Когато последните осем групи бяха принудени да играят на водно поло преди няколко часа, целият басейн се напълни с люспи кожа.

Когато гумените лодки най-накрая доближиха бреговата линия на базата „Коронадо“ след близо 15 мили гребане, там ги очакваше един бодър и агресивен командир, който им се разкрещя, започна да ги обижда и както обикновено, им нареди да грабнат лодките и да прекосят тичешком „Коронадо“ до плажа от другата страна; именно затова групите бяха сформирани по височина, така войниците можеха да тичат, крепейки гумените лодки на високо вдигнатите си ръце. Когато те отмалееха, дървеният под започваше да се удря в главите им и момчетата имаха чувството, че непрекъснато ги млатят с тежък чук.