Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 9

Беше сякаш Джак вече бе видял призрак, когато доближи Имението. Изведнъж погледна зад храстите, където се криех аз. Въздъхнах, а той изпищя. Помислих, че и двамата щяхме да получим инфаркт. Запълзях назад, защото чух бандата да наближава.

— Пищи като малко момиченце, а все още не е вътре! — подигра му се един от тях.

— Разкарайте се от тук! — каза Джак на момчетата. — Очаква се от мен да вляза сам, нали?

Той изчака останалите да отстъпят и после ми кимна, че е чисто.

— По дяволите, момиче, изплаши ме! Какво правиш тук?

— Живея тук и си забравих ключовете. Опитвам се да се върна вътре — пошегувах се.

Той си пое дъх и се усмихна.

— Коя си ти?

— Рейвън. Вече знам кой си ти. Ти си Джак Патерсън. Баща ти държи магазина, от който майка ми си купува чантите. Виждала съм те на касата.

— Да, знаех си, че изглеждаш позната.

— Е, защо си тук?

— Предизвикателство е. Приятелите ми мислят, че мястото е обладано, и от мен се иска да вляза вътре и да измъкна сувенир.

— Нещо от рода на стар диван?

Усмихна се със същата онази усмивка.

— Да, идиоти. Но няма значение. Няма начин.

— Да, има! — и аз му показах отпуснатите дъски на прозореца до мазето.

— Ти влез първа — каза, бутайки ме напред с треперещи ръце. — Ти си по-малка.

Проврях се лесно през прозореца.

Вътре, бе наистина тъмно, дори за мен. Едва можех да премахна паяжините. Обикнах го! Имаше купища от кашони навсякъде, и миришеше като мазе, което беше тук от началото на света.

— Хайде идвай вече! — казах.

— Не мога да мръдна! Заклещих се.

— Трябва да мръднеш. Искаш ли да те намерят със задницата, стърчаща навън?

Протегнах се и дръпнах и бутнах. Накрая Джак влезе, за мое облекчение, но не и негово.

Поведох ужасения гимназист през тъмното мазе. Стискаше толкова силно ръката ми, че си помислих, че ще ми счупи пръстите.

Но беше приятно да държа ръката му. Беше голяма и силна и мускулеста. Не като на Загубеняците, чиито малки ръце винаги бяха мокри и лепкави.

— Къде отиваме? — прошепна с ужасен глас. — Нищо не виждам!

Можех да различа формите на огромни столове и дивани, покрити с прашна бяла покривка, вероятно някога принадлежащи на старата жена, която гледала луната.

— Виждам стълби — казах. — Просто ме следвай.

— Не отивам по-нататък! Луда ли си?

— Какво ще кажеш за голямо огледало? — подразних го, надничайки зад покривка.

— Ще взема някой от тези празни кашони!

— Това не става. Приятелите ти ще те убият. Ще бъдеш посмешище до края на живота ти. Повярвай ми, знам как стоят нещата.

Погледнах го и видях ужаса на лицето му. Не бях сигурна дали беше изплашен от приятелите си отвън, или от стъпалата на мазето, които могат да се пречупят при най-малкия натиск. Или може би го беше страх от призраци.

— Окей — казах. — Чакай тук.

— Сякаш мога да отида някъде? Нямам идея как да се върна!

— Но първо…

— Какво?

— Пусни ми ръката!