Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 10

— Ох, да.

Той ме пусна.

— Рейвън.

— Какво?

— Пази се!

Спрях.

— Джак, вярваш ли в духове?

— Не, разбира се, че не!

— Значи не мислиш, че тук има дух? На тази стара жена?

— Шшт! Не говори толкова високо!

Усмихнах се, чакайки. Но тогава се сетих за предизвикателството на бандата му и хванах шапката му. Той отново изпищя.

— Успокой се, това съм само аз, не съм от тези страшни духове, в които не вярваш.

Внимателно се изкачих по скърцащите стъпала и се натъкнах на гардеробна врата. Но тя се отвори, когато завъртях дръжката. Намирах се в широк коридор. Лунната светлина мъждееше през пукнатините на дъските. Имението изглеждаше дори по-голямо отвътре. Докосвах стените докато вървях, прахта нежно минаваше през ръцете ми. Завих на ъгъла и се озовах пред огромно стълбище. Какви ли съкровища се намираха в края му? Нима там се появяваше духа на баронесата?

Изкачих се на пръсти, толкова тихо, колкото ми позволяваха тежките ми кубинки.

Първата врата бе заключена, както и втората и третата. Допрях ухо до четвъртата, и чух звука на немощен плач от другата страна. Студени тръпки ме побиха. Бях в Рая. Когато се заслушах по-съсредоточено, разбрах, че това беше просто вятъра свистейки през закованите прозорци. Отворих дрешник, който изскърца като стар ковчег. Може би щях да намеря скелет! Единственото нещо, което открих обаче, бяха няколко стари закачалки покрити с паяжини, вместо дрехи. Чудех се къде ли са духовете. Влязох в библиотеката. Отворена книга лежеше на малка масичка, сякаш жената, която гледаше луната я бе чела преди да умре.

Хванах Румънски Замъци от полицата, надявайки се да отворя таен проход към страшно подземие. Нищо не помръдна, освен космат черен паяк, който премина през прашния рафт.

Но в следващият момент, чух силен шум и почти скочих от покрива — беше звука на рог! Изплашена, изпуснах книгата. Тотално бях забравила за бандата на Джак и новата ми мисия.

Избягах обратно по стълбите, прескачайки последната стълба. Силна светлина озаряваше дневната. Изкачих се на прозореца и се подадох навън, криейки се зад дъските. Можех да видя гимназистите, седящи на капака на колата си, фаровете осветяваха портата на Имението.

Единият от тях гледаше към мен, затова изкарах шапката на Джак през цепнатината между дъските и я развях, сякаш току-що бях кацнала на луната. Почувствах се триумфираща. Гимназистите вдигнаха палци в отговор.

Намерих Джак потен, седящ в ъгъла на мазето, върху няколко дървени подпори. Сигурно мисли за плъховете така, както и за духовете.

Хвана ме така, както майка хваща детето си.

— Защо се забави?

Поставих шапката отново на главата му.

— Ще ти потрябва.

— Какво направи с нея?

— Осведомих ги, че си вътре. Готов ли си?

— Готов! — и той ме издърпа през прозореца, сякаш мястото гореше. Забелязах, че този път не се заклещи.

Върнахме дъската обратно на мястото й. Изглеждаше сякаш никога не сме били там.

— Не искаме това да е лесно за никой друг — казах.

Гледаше ме така, сякаш не знаеше какво да прави с мен или как да ми се отблагодари.

— Чакай! Не си взех сувенир! — осъзна.