Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 70

— Изглежда точно като мен! Не знаех, че си художник! Е, знаех за онези рисунки в мазето, и после боята по пътя… Нямах и идея.

— Това беше ти? — той попита, мислейки.

— Защо седеше насред пътя?

— Отивах в гробището да нарисувам онази картина с надгробната плоча на баба ми.

— Не носят ли повечето художници малки тубички?

— Аз си правя мои собствени.

— Нямах си и представа. Ти си художник. Сега всичко се нарежда.

— Радвам се, че ти харесва, — каза той облекчено. — По-добре да се върнем на партито, преди да им дадем повод за клюки.

— Сигурно си прав. Знаеш как се разпространяват слуховете в този град.

— Не е ли странно? — попита той, подавайки ми сода, отново на поляната, след като се бяхме смесили с облечените в черно граждани на Дулсвил. — Тази вечер не сме аутсайдери.

— Нека се наслаждаваме сега. Утре всичко ще си дойде по старому.

Хората на партито се усмихваха и се забавляваха.

После забелязах фигура в далечината, която бягаше по шосето.

— Тревър! — казах с въздишка. — Какво прави той тук?

— Той е чудовище! — той изкрещя, наближавайки партито. — Цялото му семейство.

— Не отново! — казах.

Всички гледаха Тревър.

— Александър, влез вътре, — настоях. Но той не помръдна.

— Той се мотае в гробището с откачена цел! — Каза Тревър, сочейки моя готически приятел. — Нямаше прилепи в този град, преди идването му! — извика той.

— Преди ти да дойдеш, нямаше загубеняци в града! — казах.

— Рейвън, успокой се, — баща ми ме смъмри непреклонно.

— Спрете това! — каза Мат, пробивайки си път напред, а Джак Патерсън бе зад него.

— Виж! Атакуваха ме! — Тревър възкликна, сочейки драскотина на врата си. — Прилеп ме атакува! Ще хвана бяс!

— Стига, Тревър, — каза Мат изморено.

— Стана, когато идвах насам. Потърсих те у вас и майка ти каза, че си на парти в откаченото Имение. Как така? Трябваше да се мотаеш с мен!

— Ти си причини това, — отговори Мат. — Писна ми да те карам на разни места из града, за да разпространяваш глупави слухове. Доста дълго си игра с мен, Трев.

— Но бях прав! Те са вампири! — извика Тревър.

— А аз бях прав да не те поканя, — каза Мат.

— Вие сте луди. Правите парти с откачалки! — оспори Тревър, зяпайки ни всички.

— Добре, Тревър, това е достатъчно, — каза баща ми, пристъпвайки към него.

— Нямам нищо общо с това, — каза обърканият Александър.

— Това вече го знаем, — потвърдих.

— Но… — Започна Тревър, а в ядосаните му очи си личеше, че иска кръв.

— Бих предпочел да не се обаждам на баща ти, — каза баща ми, слагайки ръката си на рамото на Тревър.

Тревър беше бесен, но парата му свършваше. Нямаше никой, който би се вързал на шегите му, който би застанал на неговата страна, който мислеше, че е прекрасен, само защото е вкарал печеливш гол. Нямаше смеещи се момичета, които искаха да ходят на срещи с футболен сноб, или да се мотаят с него, защото е популярен. Нищо друго не му оставаше, освен да напусне.

— Само почакай — баща ми притежава целия град! — каза той, изчезвайки като буря. Беше единственото, което можеше да каже.

— Не забравяй да сложиш лед, — посъветва го майка ми, сякаш бе Флорънс Найтингейл.