Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 71
Елън Шрайбер
„Трябва ми пистолет, не лед, Мамо.“
Всички гледахме, докато Тревър достигна портата и излезе най-сетне навън.
— Е, трябваше да е пееща телеграма, но са объркали инструкциите, — пошегува се баща ми. Тълпата се разсмя облекчено.
Александър и аз удобно се облегнахме един на друг. Децата започнаха да тичат наоколо, преструващи се, че са вампири.
По-късно, след като Александър каза „довиждане“ на всички съседи, Беки ме намери да почиствам масата за освежаване.
— Съжалявам, — каза тя.
— Ще продължиш ли да се извиняваш до края на живота си?
Прегърнах я в стил „Руби“.
— Ще се видим утре, — каза Беки. Очите й бяха уморени.
— Мислех, че родителите ти вече са си тръгнали.
— Придържат се към живота във фермата, знаеш. Ранно лягане и ранно ставане.
— Тогава с кого се возим? — попитах объркана.
— Мат.
— Мат!
Тя се усмихна с усмивката, която казваше „Влюбена съм“.
— Не е такъв сноб, какъвто изглежда.
— Знам. Кой би помислил?
— Никога не е карал трактор, — каза Беки. — Мислиш ли, че го казва на всяко момиче?
— Не, Беки. Мисля, че наистина го мисли.
— Хайде, Беки — извика Мат, както преди бе викал Тревър.
— Ще ви настигна след минута, — казах аз.
Помагах на Джеймсън с последните боклуци от партито, когато Александър се спусна по стълбите, носещ наметало, със зализана назад коса и фалшиви вампирски зъби.
— Моят вампир-мечта — казах.
Той ме придърпа близо до себе си в коридора.
— Опита се да ме спасиш тази вечер, — каза той. — Ще ти бъда вечно благодарен.
— Вечно, — казах със самодоволна усмивка.
— Да се надяваме, че някой ден ще ти върна услугата.
Хилех се, докато той ме хапеше по врата.
— Не искам да си тръгвам, — изхленчих. — Но Беки ме чака. Да се видим утре? — попитах. — Някое прилеп-време? Някой прилеп-канал?
Той ме изпрати до вратата и игриво ме ухапа по врата с изкуствените си зъби.
Засмях се и се опитах да издърпам фалшивите зъби от устата му.
— Ау, — оплака се той.
— Не трябваше да ги закрепиш със Суперлепило!
— Рейвън, нали вече не вярваш във вампири? — попита той.
— Ти ме излекува от това, — отговорих. — Но ще задържа черното червило.
Той ме дари с дълга, ангелска целувка за лека нощ.
Когато се обърнах, за да тръгна, забелязах гравираното огледало на Руби на земята и го взех. Отворих го, за да махна червилото си. Видях в него отражението на вратата на Имението.
— Сладки сънища, — чух Александър да ми казва.
Но той не се бе появил в огледалото.
Обърнах се. Ясно го виждах как седи на прага.
Но когато проверих огледалото, него го нямаше!
Когато отново се обърнах, видях пред лицето си само дръжката на вратата с форма на змия. Отчаяно се хванах за нея.
— Александър! Александър!
Отдръпнах се от вратата, не вярвайки. Бавно отстъпих и се загледах в прозорчето на таванската стаичка. Прозорчето светна.
— Александър! — повиках го.
Той се подаде иззад набръчканите завеси, моето Готическо момче, моят Готически приятел, моят Готически принц, моят Рицар на нощта. Гледащ надолу към мен с копнеж. Той докосна с длан стъклото. Аз стоях, без да показвам емоции. Когато се приближих, той се отдръпна от завесата, а светлината внезапно угасна.