Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 68

Тя се приготви да ме види ядосана, но вместо това се усмихнах и казах:

— Радвам се, че имаш добра памет. Чия идея е това парти? — зачудих се.

Беки отправи поглед към стъпалата пред входа.

С периферното си зрение видях двама младоженци да си държат ръцете.

— О, ето я, — чух модерния мъж да казва.

Бяха родителите ми! Майка ми носеше черни чарлстони, черни сандали с платформи, и черна копринена блузка, с гердан от червени любовни мъниста около врата си.

Баща ми носеше очила в стил Джон Ленън с черна рамка, и бе натъпкал тялото си в черни дънки Леви’с и копринена черна риза, наполовина разкопчана.

— Дрогиран ли си? — зачудих се на глас, удивена.

— Здравей, миличка, — каза майка ми. — Трябваше да направим нещо, за да те измъкнем от леглото.

Баща ми се засмя и две деца, облечени като Дракула, ни подминаха жужейки. Едното разгърна наметалото си с ръце, опитвайки се да полети към мен.

— Дойдох да изпия кръвта ти, — беше Били.

— Изглеждаш божествено! Ти си най-сладурският вампир, когото съм виждала — казах…

— Наистина? Тогава ще нося костюма на училище в понеделник.

— Не, няма, — скара се баща ми. — Един радикален в семейството е повече от това, което мога да понеса.

Баща ми погледна към майка ми, търсейки помощ. Били ми намигна и отлетя.

Джеймсън излез от Имението, държейки черно яке.

— Ето палтото Ви, г-н Мадисън, — каза, подавайки якето на баща ми. — Момчето не искаше да го пусне. Нещо, свързано с парфюма на дъщеря ви.

Бях много засрамена, но се топях отвътре.

— Хубаво е да Ви видя, мис Рейвън.

Исках да видя Александър. Исках да го видя още сега. Исках да видя лицето му, косата му, очите му. Исках да видя дали си беше същият, дали още усещаше силната ни любовна връзка. Или е помислил, че всичко е било лъжа.

Сякаш бе прочел мислите ми, Джеймсън каза:

— Няма ли да влезеш?

Влязох, благодарна, че срещата — или кръвопролитието — щеше да бъде лично. Беше тихо, музиката не пулсираше от таванската стая, и тъмно, със само няколко свещи, осветяващи пътя. Проверих хола, трапезарията, кухнята и коридора. Изкачих се по величественото стълбище.

— Александър? — прошепнах. — Александър?

Сърцето ми се блъскаше в гърдите, умът ми бе френетичен. Надникнах в баните, библиотеката, голямата спалня.

Чух гласове в стаята с телевизора.

Ренфилд доносничеше на доктора за Граф Дракула. Беше сцената, на която Александър ме бе целунал и аз изгубих съзнание. Седнах на дивана и гледах нетърпеливо телевизора цяла минута, чакайки го да се върне. Но станах нервна и се върнах в коридора.

— Александър?

Погледнах стълбището с избелял червен килим, водещ към таванската стаичка. Неговото стълбище!

Вратата над скърцащите стълби бе затворена. Неговата врата. Неговата стая. Стаята, която не би ми позволил да видя. Нежно почуках на вратата.

Останах без отговор.

— Александър? — почуках отново. — Аз съм, Рейвън. Александър?

Зад тази врата бе светът му. Светът, който никога нямаше да видя. Светът, в който се криеха отговорите на всички негови мистерии — как прекарва дните си, как прекарва нощите си. Завъртях дръжката, вратата изскърца и леко се отвори. Не беше заключено. Не исках нищо друго, освен да я отворя. Да надничам. Но после се замислих. Така започна всичко: с моето надничане. Нищо ли не бях научила? Затова поех дълбоко дъх и реагирах срещу импулса си. Затворих вратата и забързах надолу по скърцащото му стълбище, а после по главното, с нова увереност. Спрях на отворената предна врата, и чувствайки отново някакво присъствие, се обърнах.