Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 50

За няколко минути останахме мълчаливи, загледани в небесата. Чувах само мекото му дишане и песента на щурците. Би трябвало всички първи срещи да са хубави като тази. Тя беше по-добра дори от касов филм.

— Значи баба ти е била жената, гледаща от про… — ъхх, исках да кажа, че, ох добре де…

— Тя беше невероятен художник. Научи ме да рисувам супергерои и чудовища. Много чудовища!

— Знам.

— Знаеш?

— Исках да кажа, че знам колко ти е тежко. Но и аз обичам вампири! — подсказах.

Той обаче явно мислеше за друго.

— Толкова много пътувах, а пък и взимах частни уроци вкъщи, така че никога нямах възможност да се впиша, където и да било.

Той изглеждаше толкова изгубен, толкова чувствителен, толкова самотен. Точно сега ми се искаше да ме целуне. Искаше ми се той да разбере, че съм негова за вечни времена.

— Хайде да ядем — каза изведнъж той, изправяйки се на краката си.

Той постави пет черни свещи в украсените свещници и ги запали с някаква антична запалка. Той отвори една бутилка с някакъв искрящ сок, извади кракери и сирене и разстла черна дантелена покривка за маса върху студената трева.

— Бил ли си влюбен? — попитах го аз, след като напълни кристалната ми чаша.

Внезапно дочухме някакъв вой и вятър духна свещите.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Мисля, че е куче.

— Звучеше повече като вълк!

— И в двата случая, е по-добре да тръгваме! — каза забързано той.

Започнах да пъхам всичко обратно в раницата му.

— Нямаме време за това! — каза той, грабвайки ръката ми.

Вятърът продължаваше да вие. Звукът се приближаваше.

Скрихме се зад паметника.

— Ако сте дошли, за да видите призраци — каза ни познат глас — единствените такива, които ще видите тази вечер са вашите.

След гласа се появи и човек с фенерче. Беше Стария Джим — пазачът, с Люк — неговото голямо датско куче.

Ако ме видеше тук, по това време, трябваше да го подкупвам с целогодишно купуване на кучешки бисквити, за да не каже на родителите ми.

Излязохме от скривалището си и можехме да видим как кучето ближе сок от земята.

— Дай ми това, Люк — каза Стария Джим и взе бутилката. После отпи една голяма глътка.

— Сега! — прошепна Александър. Той затегна обхвата си около ръката ми и побягнахме, прескачайки оградата.

Не мисля, че някакъв дух и куче фантом биха могли да ме уплашат повече от Стария Джим и неговото застаряващо куче Люк.

— Струва ми се, че в края на краищата май трябваше да те заведа на кино, въпреки всичко — каза Александър, след като вече си бяхме поели въздух. — Ще те изпратя до вас.

— А можем ли да отидем у вас? — замолих се аз — Исках да видя стаята ти!

— Не може да видиш стаята ми.

— Имаме време.

— Няма начин.