Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 48
Елън Шрайбер
— Не можех да чакам повече! — каза той.
— Моля? — казах учудено аз.
— Аз съм. Александър! Знам, че момчетата не са длъжни да звънят веднага. Но не можех да чакам повече.
— Това е глупаво правило! Можех аз да го направя!
— За два дни?
— Минали са само два дни?
Той се засмя.
— Струваше ми се година!
Коментара беше като любовно писмо право в сърцето ми.
Изчаках го да продължи, но имаше само тишина. Той не каза нищо повече. Това беше идеалният момент да го поканя на Снежния Бал. Най-лошото, което можеше да направи, е да затвори. Ръцете ми трепереха, а самоувереността ми излизаше заедно с потенето.
— Александър… ъ… Искам да те попитам нещо!
— Аз също.
— Е, първо ти.
— Не, първо дамите.
— Не, момчетата са длъжни да са първи в питането.
— Ти печелиш! — беше тихо. — Е… искаш ли да излезем? Утре вечер?
Усмихнах се с наслада.
— Да излезем? Да, ще бъде страхотно!
— А какво искаше да ме питаш?
Спрях за момент. Мога да го направя. Поех си дълбоко въздух!
— Ще…?
— Да?
— Ти…?
— Какво аз?
— Обичаш ли да танцуваш?
— Да, но не мисля, че в този град има суинг клубове! Знаеш ли някой?
— Не… но когато намеря, ще ти кажа! — Бях такава глупачка!
— Страхотно! Тогава ще се видим пред нас, след залез!
— След залез?
— Ти каза, че живееш за тъмнината! Аз също!
— Запомнил си!
— Помня всичко! — каза той и затвори телефона!
Глава 17. Среща мечта
Първата ми среща! Беки каза, че първата ми среща е била вечеря в имението, но не се съгласих с нея. Тази вечер щяхме да излизаме навън — да гледаме филм, да играем мини-голф, да си споделяме сода в „Shirley’s“. Прекарах целия следобед говорейки с Беки, гадаейки къде ще ме заведе той, как ще бъде облечен и кога ли ще ме целуне.
Бях толкова развълнувана, че пробягах целия път до тях. Трябваше да се срещна с Александър пред желязната порта на дома му. Майка ми би полудяла, ако знаеше, че имам среща с момче, което живее в обитавана от духове къща. Главата ми не можеше да побере мисълта за това, как той идва до нас и баща ми го разпитва за тенис играчи и плановете му за колежа. Така че, трябваше да се срещна с моя Ромео на неговия балкон.
И ето го и него, носейки се към желязната порта, невероятно секси в черните си джинси и черното кожено яке, носещ раница.
— На екскурзия ли ще ходим? — попитах аз.
— Не, на пикник.
— По това време?
— Има ли по-добро време от това?
Поклатих глава, усмихвайки се.
Нямах никаква идея къде ще ме води Александър, но можех да си представя реакцията на милите хора от Дулсвил.
— Това не те ли притеснява? — питах, сочейки към графитите.
Александър сви рамене.
— Джеймсън искаше да мине отгоре с боя, но аз не му позволих. Графитите на някой, са поредния шедьовър.
Той хвана ръката ми и ме поведе надолу по улицата, без абсолютно никакъв жокер за плановете ни за тази вечер. И на мен изобщо не ми пукаше къде отиваме, стига да беше на милион километри от тук и той никога да не ме пусне.
Спряхме до гробището на Дулсвил.
— Ето ни и нас — каза той.
Никога не бях ходила на среща, още по-малко на среща в гробище. Гробището на Дулсвил съществуваше от ранните години на 18-ти век. Сигурна съм, че Дулсвил е бил много по-интересен по времето на първите му заселници — малки магазинчета за дрехи, кръчми, пазари, казина и онези викториански ботуши с връзки, които са били много модерни.