Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 48

— Не можех да чакам повече! — каза той.

— Моля? — казах учудено аз.

— Аз съм. Александър! Знам, че момчетата не са длъжни да звънят веднага. Но не можех да чакам повече.

— Това е глупаво правило! Можех аз да го направя!

— За два дни?

— Минали са само два дни?

Той се засмя.

— Струваше ми се година!

Коментара беше като любовно писмо право в сърцето ми.

Изчаках го да продължи, но имаше само тишина. Той не каза нищо повече. Това беше идеалният момент да го поканя на Снежния Бал. Най-лошото, което можеше да направи, е да затвори. Ръцете ми трепереха, а самоувереността ми излизаше заедно с потенето.

— Александър… ъ… Искам да те попитам нещо!

— Аз също.

— Е, първо ти.

— Не, първо дамите.

— Не, момчетата са длъжни да са първи в питането.

— Ти печелиш! — беше тихо. — Е… искаш ли да излезем? Утре вечер?

Усмихнах се с наслада.

— Да излезем? Да, ще бъде страхотно!

— А какво искаше да ме питаш?

Спрях за момент. Мога да го направя. Поех си дълбоко въздух!

— Ще…?

— Да?

— Ти…?

— Какво аз?

— Обичаш ли да танцуваш?

— Да, но не мисля, че в този град има суинг клубове! Знаеш ли някой?

— Не… но когато намеря, ще ти кажа! — Бях такава глупачка!

— Страхотно! Тогава ще се видим пред нас, след залез!

— След залез?

— Ти каза, че живееш за тъмнината! Аз също!

— Запомнил си!

— Помня всичко! — каза той и затвори телефона!

Глава 17. Среща мечта

Първата ми среща! Беки каза, че първата ми среща е била вечеря в имението, но не се съгласих с нея. Тази вечер щяхме да излизаме навън — да гледаме филм, да играем мини-голф, да си споделяме сода в „Shirley’s“. Прекарах целия следобед говорейки с Беки, гадаейки къде ще ме заведе той, как ще бъде облечен и кога ли ще ме целуне.

Бях толкова развълнувана, че пробягах целия път до тях. Трябваше да се срещна с Александър пред желязната порта на дома му. Майка ми би полудяла, ако знаеше, че имам среща с момче, което живее в обитавана от духове къща. Главата ми не можеше да побере мисълта за това, как той идва до нас и баща ми го разпитва за тенис играчи и плановете му за колежа. Така че, трябваше да се срещна с моя Ромео на неговия балкон.

И ето го и него, носейки се към желязната порта, невероятно секси в черните си джинси и черното кожено яке, носещ раница.

— На екскурзия ли ще ходим? — попитах аз.

— Не, на пикник.

— По това време?

— Има ли по-добро време от това?

Поклатих глава, усмихвайки се.

Нямах никаква идея къде ще ме води Александър, но можех да си представя реакцията на милите хора от Дулсвил.

— Това не те ли притеснява? — питах, сочейки към графитите.

Александър сви рамене.

— Джеймсън искаше да мине отгоре с боя, но аз не му позволих. Графитите на някой, са поредния шедьовър.

Той хвана ръката ми и ме поведе надолу по улицата, без абсолютно никакъв жокер за плановете ни за тази вечер. И на мен изобщо не ми пукаше къде отиваме, стига да беше на милион километри от тук и той никога да не ме пусне.

Спряхме до гробището на Дулсвил.

— Ето ни и нас — каза той.

Никога не бях ходила на среща, още по-малко на среща в гробище. Гробището на Дулсвил съществуваше от ранните години на 18-ти век. Сигурна съм, че Дулсвил е бил много по-интересен по времето на първите му заселници — малки магазинчета за дрехи, кръчми, пазари, казина и онези викториански ботуши с връзки, които са били много модерни.