Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 49

— Всичките си срещи ли правиш тук? — попитах аз.

— Страх ли те е? — попита той.

— Като дете си играех тук. Но беше през деня.

— Това гробище е може би най-живото място в този град.

Слуховете се оказаха истина. Александър наистина е идвал на гробището през нощта.

Страховитата порта беше заключена, за да предотврати лесния достъп за вандалите от Дулсвил.

— Ще трябва да се покатерим — каза той. — Но знам как обичаш да се катериш по порти.

— Може да си имаме неприятности заради това — изтъкнах аз.

— Но е позволено да се промъкваш вкъщи, нали така? — пита той. — Не се притеснявай. Познавам един от хората.

Мъртъв? Жив? Някой труп? А може би някой братовчед на Джеймсън работеше нощна смяна в гробищата — буквално.

Александър се отдалечи, докато аз се мъчех да се покатеря, имах трудности заради тясната ми, обсипана с пайети рокля.

След като и двамата се изтупахме, той хвана ръката ми и ме поведе надолу по средната пътечка, където надгробните плочи се разпростираха на километри разстояние. Някои от плочите свидетелстваха за чума, поразила града някъде през 1800 година. Александър вървеше чевръсто, сякаш идеално знаеше точно къде отива. Къде ме водеше той? Кой познаваше тук? Тук ли спеше? Беше ли ме довел тук, за да ме целуне? И щях ли да стана вампир?

Забавих крачка. Наистина ли исках да стана вампир? И да наричам това мой дом? За вечни времена?

Препънах се в дръжката на една лопата и се катурнах напред. Започнах да падам в някакъв празен гроб. Александър ме хвана за ръката, на косъм преди да падна.

Увиснах над празния гроб, взирайки се надолу в тъмнината.

— Не се страхувай. Все пак не е написано твоето име на него — пошегува се Александър.

— Мисля, че би трябвало да съм си вкъщи — казах нервно, бършейки калта от дрехите си.

Но той ме поведе още по-навътре в гробището, държейки ме със своята силна ръка.

Изведнъж се озовахме на върха на един хълм, по средата на огромен величествен паметник.

Той извади няколко свежи жълти нарциса и внимателно ги замени с повехналите вече такива върху паметника на Баронеса Стърлинг.

— Бих искал да те запозная с някого — каза той, гледайки нежно първо към мен и след това към гроба. — Бабо, това е Рейвън.

Не знаех какво да кажа, гледайки към името на плочата. Никога не се бях срещала с мъртъв човек досега. Какво се предполагаше да кажа? „Тя изглежда досущ като теб?“

Но разбира се, той не очакваше да кажа нещо, сядайки на тревата и придърпвайки мен към себе си.

— Баба живееше тук, имам предвид в града. Тя ни завеща къщата и чак сега най-накрая я получихме след години легализация на завещанието. Винаги съм обичал Имението.

— Уау, Баронесата ти е била баба?

— Посещавам я, когато се чувствам самотен. Тя разбираше какво е да се чувстваш сам. И тя не се спогаждаше с частта Стърлинг от семейството ни. Дядо умря във войната. Тя винаги казваше, че й напомням на него. — Той си пое дълбоко въздух и погледна към звездите. — Тук е красиво, не мислиш ли? — продължи той — Няма много светлини, които да блокират звездите. Сякаш вселената е едно огромно платно, с капчици светлина, които блещукат и искрят; като картина, която винаги е тук, чакаща само да бъде погледната. Но хората не я забелязват, защото са твърде заети. А това е най-великото произведение от всички. Е, почти…