Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 21

— Виж какво направи! — изкрещях.

Напълни шепи с бонбони и ги пъхна в дънките си. Наблюдавах докато останалите ми лакомства се разпиляха по моравата. Единствените, които успях да спася бяха няколко отегчителни Смартис и размазана вафла Марс.

— Все още ли искаш да си вещ? — попита той, джобовете му бяха пълни с моята нощна работа, докато ме придърпваше. — Все още ли искаш да си ми гадже?

Изведнъж ме пусна и зяпна Имението.

— Сега ще ти донеса истински бонбони.

Този път хванах ръката му. Кой знае какво щеше направи Тревър, когато стигне до вратата?

— Липсвам ли ти вече? — попита той, учуден, че не съм избягала.

— Те нямат бонбони.

— Е, ще видим тази работа!

— Светлините им са изгасени. Легнаха си.

— Това ще ги събуди. — Изкара от кутия с боя от джоба на мантията си. — Определено имат нужда от някой, който знае как да декорира!

Тръгна към Имението. Побягнах след него.

— Не, Тревър. Недей!

Той ме избута. Щеше да вандализира единственото нещо в този град, което беше наистина красиво.

— Не! — проплаках.

Той махна капачката и разтръска флакона.

Опитах се да го издърпам от ръката му, но той ме хвърли на земята.

— Да видим… какво ще кажеш за „Добре дошли в квартала!“?

— Не, Тревър, недей!

— Или „Вампирите обичат компанията!“? Ще сложа твоето име.

Не само щеше да вандализира собствеността, ами и щеше да ме натопи. Отново поклати флакона. И започна да пръска Имението.

Скочих на крака и извадих тенис ракетата. Преди играех с баща ми, а никоя игра не бе по-важна от тази. Заключих поглед на алуминиевата пълна с боя, кутия, сякаш беше топка и я ударих с всички сили. Кутията литна, и, както обикновено става, ракетата я последва. Тревър извика толкова силно, че помислих, че целия свят ще го чуе. Предположих, че бях ударила не само кутията.

Изведнъж входната лампа светна, и аз чух как вратата се отключва.

— Да се изнасяме от тук! — креснах на Тревър, който лежеше на земята, държейки ръката си.

Бях готова да избягам, когато усетих нещо, което не бях усещала до сега: присъствие. Обърнах се и въздъхнах тихо, защото страхът беше отнел гласа ми. Стоях замръзнала.

Там стоеше той. Не Зловещият Мъж. Не господин или госпожа Семейство в Имението. А Готически Мъж, Готическа Дружка, Готически Принц. Стоеше пред мен, като рицар на нощта!

Дългата му черна коса лежеше на раменете му. Очите му бяха тъмни, дълбоки, любвеобилни, самотни, очарователно интелигентни, замечтани. Портал към черната му душа. Той също стоеше на място, вдишвайки в мен. Лицето му бе бледо като моето, а черната му стегната фланелка беше напъхана в черните му дънки, които бяха натикани в чудовищни пънк-рок кубинки.

По принцип страхът е нещо, което усещах само, когато знаех, че майка ми прави парти стил Мери Кей и ще ме иска за модел. Но аз бях на частна собственост, и любопитството ми да срещна това странно същество беше заменено от ужаса да бъда хваната.

Тенис обувките наистина бяха добър избор тази вечер. Можех да чуя как Тревър вика след мен, следвайки ме бегом.