Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 19

Загубенякът ни забеляза, минавайки през алеята.

— Струва си чакането, Рейвън. Ще го обикнеш! Това е сестра ми! — горделиво каза той на своя загубеняшки приятел Батман, който ме погледна с влюбени очи.

— Видяхте ли съсухрени глави? Или чудовища с рогове? — попитах.

— Не.

— Тогава може би си губим времето.

— Старецът е много страшен. Изглежда зловещо, а дори не носи костюм!

Можех да видя как Загубенякът се опитваше да се обвърже с мен, тъй като това беше първият път, в който той наистина можеше да ме покаже пред приятелите си. Но също можех да видя, че Загубеният очакваше шамар.

— Мерси за информацията.

— Мерси? Ъ… да… разбира се, Сестричке.

— Ще се видим в къщи, ако искаш да си разменяме някакви сладки.

Загубенякът кимна незабелязано. Усмихна се и замина, сякаш най-после беше срещнал изгубената си от дълго време сестра.

Беки и аз нетърпеливо чакахме реда си. Бяхме последни на опашката, и когато Чарли Браун и вещицата, която беше пред нас отстъпи с лакомствата си, вратата се затвори. Огледах S-образната дръжка и се зачудих, дали това беше инициалът на новия собственик. Когато се доближих, видях че беше змия със смарагдови очи. Внимателно почуках, надявайки се Готическият мъж да отвори. Исках да го попитам дали той бе мъжа на пътя онази вечер, и ако да, какво правеше? Повечето хора тренират в фитнеса, не на плашещи селски пътища по сред нощите. Но никой не отговори.

— Да тръгваме — предложи Беки нервно.

— Не, цяла вечност чаках това! Няма да си замина докато не получа някакви бонбони. Дължи ни ги!

— Уморена съм. Цяла вечер сме навън. Вероятно е някой плашещ стар мъж, който просто иска да си легне. Аз искам същото.

— Не може да си тръгнем сега.

— Отивам си, Рейвън.

— Не мога да повярвам, че си такава бъзла. Хайде, мислех, че сме най-добри приятелки.

— Наистина сме. Но е късно.

— Добре, добре. Ще ти се обадя утре и ще ти кажа за Господин Зловещ.

Имаше достатъчно маскирани наоколо и не се притеснявах за Беки. Щеше да се прибере безопасно. Но аз щях ли?

Взирах се в змийската дръжка и се почудих кой седи зад голямата дървена врата. Може би новият собственик щеше да ме дръпне вътре и да ме вземе за заложник в обладаното си имение. Само можех да се надявам!

Почуках отново и чаках. И чаках.

Почуках отново. И удрях и удрях и удрях. Ръката ми ме заболя. Минах от другата страна, когато чух ключалката да се отключва и вратата да се отваря. Бързо избягах обратно на стъпалата. И там стоеше той, пред мен: Зловещият Мъж.

Беше висок и кльощав, лицето му и ръцете му снежно бели, в контраст с катранено черната му икономска униформа. Нямаше коса, не че я беше загубил, просто никога е нямал, и имаше чудовищно зелени очи. Изглеждаше така, сякаш бе живял векове наред. Обикнах го.

— Нямаме повече бонбони, госпожице — каза с дълбок, чужд акцент, докато слизаше към мен.

— Наистина ли? Но все трябва да имате нещо. Рулца с фъстъчено масло? Филия хляб?

Той отвори вратата не по-широко от необходимото. Не можех да видя нищо зад него. Как изглеждаше мястото отвътре? Как се бе променило от последната ми визита? И кои бяха „ние“, и те ли изглеждаха толкова зловещо? Можехме всички да сме приятели. Усетих някой да ме гледа и се опитах да вляза вътре.