Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 16

Изпищях.

— Какво има? — изплака Беки, сваляйки прозореца.

Кръв! Плътни локви в тревата! Но нямаше тяло! Последвах кървавите петна, уплашена, че трупа му може да виси някъде. И тогава се спънах на нещо много твърдо. Погледнах надолу, очаквайки отсечена глава. Изпълнена с предчувствие сведох фенера надолу. Беше отворена кутия от боя.

— Мъртъв ли е? — прошепна Беки, когато се върнах при пикапа.

— Не, но мисля, че си убила кутията му — казах, поклащайки кутията пред нея. — Какво ще боядисва посред нощите? И къде отиваше?

— Беше просто боя! — каза Беки, с чувство на облекчение, затваряйки телефона си и съживявайки двигателя. — Да се махаме от тук!

— Какво правеше този глупак по средата на пътя? — поколебах се на глас. — Може би е искал да нарисува някакви графити или нещо от сорта.

— От къде дойде? Къде може да отишъл толкова бързо? — промърмори ми обратно.

В страничното огледало забелязах отражението на тъмното Имение, точно навреме, за да видя светлина на таванския прозорец.

Глава 6. На показ

Историята за Голия Тревър моментално достигна до цялата Гимназия Дулсвил. Някой ученици разказваха как е влязъл тромаво в къщата на Мат, облечен в памперс от торба за боклук; други твърдяха, че е намерен припаднал гол в задния двор. Никой нямаше представа, че бях замесена. Само Тревър знаеше истинската история. Очевидно бе опитал да я пробута на приятелите си като неочаквана среща с мажоретка. Във всеки случай, всички се посмяха.

Тревър ме остави на мира. Дори не ме поглеждаше. Готическото момиче най-накрая беше дало на популярния футболист-сноб да се разбере. Но не исках да ме обвини в кражба. Трябваше да му върна дрехите, нали така?

Първо беше обувка, мисля, че лявата. Провесих я от външната страна на шкафчето ми. Отначало никой не я забелязваше. Тези, които най-накрая й обърнаха внимание, я погледнаха и продължиха. Но на следващата сутрин я нямаше. Един човек я беше забелязал. А сега беше време и другите, освен добрия стар Тревър, да започнат да забелязват.

Дясната мокасина я сполетя същото, само че до нея пишеше „ЛИПСВА ЛИ ТИ НЕЩО, ТРЕВЪР?“

Този път чувах хихиканията, докато учениците минаваха. Те не осъзнаваха чие шкафче беше това. Но бързо започнаха да наваксват.

Всеки ден бе провесван по един чорап или тениска. Започнах да забелязвам момичета-сноби, които никога не биха ме заговорили, изведнъж да поглеждат към мен в час по алгебра, усмихвайки се одобрително. Те бяха част от момичетата на Тревър, на които бе обещано всичко, и които не бяха получили нищо. Е, аз имах много да показвам.

По времето, в което панталоните му с цвят каки бяха провесени, целите с петна от трева и пръст, всички знаеха чие е шкафчето. Всички деца в коридора ми се усмихваха. Не беше точно като момчетата да ме канят на среща, но изведнъж станах популярна — по някакъв тих начин. Освен, разбира се, когато бях около Тревър. Но се чувствах в безопасност. Сега, след като всички знаеха чие е шкафчето, той щеше да е главният заподозрян, ако нещо се случеше с мен.