Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 15

Изчаках докато бяхме на половината път до вкъщи, преди да се обърна към нея с огромна усмивка и да изкрещя.

— Изчуках Тревър Мичъл!

— Какво направи!? — изкрещя обратно, като едва не кривна от пътя. — С кой?!

— Изчуках Тревър Мичъл.

— Не, не си! Не, не можеш! Не, не би могла!

— Не, имам в предвид метафорично. Прецаках го толкова лошо, Беки, и имам дрехи, за да го докажа! — и ги изкарах от торбата една, по една.

Смеехме се и крещяхме, докато Беки не зави зад ъгъла към Хълма Бенсън.

Някак Тревър щеше да намери обратния път през мрака. Но нямаше да носи богаташките си дрехи, за да се прикрие. Щеше да е гол, замръзнал, сам. Щеше да покаже кой всъщност е.

Щях да помня моят Супер Шестнадесети рожден ден до края на живота си, а сега и Тревър Мичъл също щеше да го помни.

Докато пътувахме по безлюдния селски път, който лъкатушеше около Хълма Бенсън, фаровете осветяваха страшните дървета. Молци атакуваха предното стъкло, сякаш се мъчеха да ни предупредят да хванем друг път.

— Имението е напълно тъмно — казах, когато го доближихме. — Искаш ли да спрем, за да го огледаме?

— Рожденият ти ден свърши — каза Беки с изтощен глас, придържайки крака си на газта. — Ще спрем другата година.

Изведнъж фаровете осветиха фигура, стояща на средата на пътя.

— Внимавай! — изкрещях.

Мъж със снежнобяла кожа и остра черна коса, облечен с черно наметало, черни джинси, и черни Док Мартинс, бързо вдигна ръка да предпази очите си — очевидно от светлината на фаровете, а не от внезапния сблъсък с пикапа на Беки.

Беки наби спирачки. Чухме глух удар.

— Добре ли си? — изплака тя.

— Да. А ти?

— Ударих ли го? — изпищя тя, паникьосано.

— Не знам.

— Не мога да погледна — каза тя, скривайки глава под кормилото. — Не мога! — започна да плаче.

Изскочих от пикапа и плахо тръгнах към предницата, страхувайки се от това, което мога да видя, лежащо на пътя.

Но нищо не видях.

Проверих под пикапа и търсих следи. Един по-близък оглед и забелязах кръв, разпръсната по решетката.

— Добре ли си? — извиках.

Но отговор не последва.

Взех фенер от жабката на Беки.

— Какво правиш? — попита тя, загрижено.

— Търся.

— Какво?

— Имаше малко кръв.

— Кръв? — изплака Беки. — Убих някой!

— Успокой се! Може да е било елен.

— Елените не носят черни джинси! Ще се обадя на 911!

— Давай — но къде е тялото? — оспорих я. — Не караше достатъчно бързо, за да го изстреляш в горите.

— Може би е под пикапа!

— Вече проверих. Вероятно просто го удари и той си е заминал. Но искам да се уверя.

Беки хвана ръката ми, забивайки нокти в плътта ми.

— Рейвън, не отивай! Да се махаме от тук! Ще се обадя на 911!

— Заключи вратите ако искаш — казах, измъквайки се от нея. — Но дръж двигателя и фаровете включени.

— Рейвън, кажи ми. — Беки въздъхна едва, гледайки ме с ужасени очи. — Кой нормален мъж би вървял по средата на катранено-черен път? Мислиш ли, че може да е…?

Усетих приятни тръпки по ръката ми.

— Беки, не ми вдъхвай допълнителни надежди!

Побутнах храстите, които водеха долу до пропастта. После се отправих към върха, точно към Имението.