Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 14

— Това е перфектно! — отсякох накрая.

Той ме притисна силно, не защото ме обичаше, а защото го беше страх. Беше толкова жалко.

Имаше нежен ветрец през дърветата, и миризмата на есенни листа. Чух скърцане на прилепи над нас. Пълната луна осветяваше крилата им. Щеше да е романтично, ако имах истинско гадже с мен.

Тревър беше напълно сляп в мрака, опипвайки всичко с ръцете си и устните си. Целуна ме навсякъде по лицето и докосна гърба ми. Дори и сляп, не му отне много време да напипа копчетата на блузата ми.

— Не, ти пръв — казах.

Вдигнах му пуловера, толкова не-непохватно, колкото успях. Никога не бях правила това преди. Носеше V-образна тениска отдолу и още една под нея.

„Това ще отнеме цяла вечност“, помислих си.

Усетих голата му гръд. Защо не? Беше точно пред мен. Беше нежна и гладка и мускулеста.

Той ме придърпа по-близо, моята дантелена, черна, копринена блуза, докосвайки голото му тяло.

— Сега ти, скъпа.

Въздъхнах, подбелвайки очи.

Наклоних го надолу бавно на коравата земя. Махнах обувките и чорапите му. Той бързо махна останалото.

Застана облегнат на ръцете си, чисто гол. Зяпнах го на бледата светлина, запаметявайки момента. Колко момичета бяха оставили Г-н Перфектен до дърво, само за да ги проклина на другия ден? Нямаше да съм първата, нямаше и да съм последната. Просто щях да съм различна.

— Побързай — ела тук — каза той. — Студено ми е!

— Само минутка. Не искам да ме видиш гола.

— Не мога да те видя! Едва виждам ръцете си!

— Е, чакай секунда.

Взех дрехите на Тревър Мичел в ръцете си. Пуловера му, V-образната блуза, хахитата, чорапите, и бельото. Взех силата му. Маската му. Целият му живот. Какво трябваше да направи момиче с това?

Това момиче побягна. И бягах толкова бързо, както никога до сега. Сякаш се бях упражнявала всеки ден в училище. Ако Г-н Харис можеше да ме види сега, със сигурност щеше да ме включи в отбора по бягане.

Прилепите също отлетяха, сякаш бяха в синхрон с моите движения. Бързо достигнах къщата, с принадлежностите на Тревър в ръце. Снобите, пиещи на задната веранда, бяха прекалено заети да си бъбрят за празните животи, за да ме видят как изпразвам торба пълна с бирени кутийки и напъхвам вътре дрехите на Тревър.

Внесох торбата вътре и хванах стъписаната Беки за ръката. Тя тъкмо носеше бира до маса с играчи на покер.

— Къде беше? — изпищя тя. — Никъде не можах да те намеря! Бях принудена да сервирам на тези откачалки! Напред назад — бира, чипс, бира, чипс. А сега и цигари! Рейвън, от къде за Бога да намеря цигари?

— Забрави за цигарите! Трябва да бягаме!

— Хей, захарче, къде са тези бисквитки? — настоя пиян атлет.

— Барът е затворен! — изкрещях в лицето му. — Хубавото обслужване изисква хубав бакшиш!

Взех печалбата му от покера и я напъхах в чантата на Беки.

— Време е да тръгваме! — казах, дърпайки я.

— Какво има в торбата? — попита.

— Боклук, какво друго?

Избутах я през входната врата. Едно от предимствата да нямаш приятели е да няма на кой да казваш „чао“.

— Какво стана? — продължи да пита тя, докато я дърпах през градината. Нейният десетгодишен пикап стоеше накрая на улицата, чакайки ни като база. — Къде беше, Рейвън? Имаш листа в косата.