Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 13

— Страх ли те е от тъмното, Чудовищно Момиче? — дърветата пропускаха толкова малко светлина, че беше трудно да се различат червените райета на пуловера му.

— Не, всъщност го харесвам.

Избута ме към едно дърво и започна да ме целува наистина. Ръцете му бяха навсякъде — по мен, по дървото.

— Винаги съм искал да целуна вампир! — каза, поемайки си дъх.

— Винаги съм искала да целуна неандерталец.

Той се засмя и продължи да ме целува.

— Та, това значи ли, че сме заедно? — попитах. Сега аз бях тази, която си поемаше дъх.

— Какво?

— Като например, когато отиваме на училище? Ще се държим за ръце по коридорите и ще седим заедно на обяд? Ще гледаме филми през уикендите?

— Да, все тая.

— Значи ходим?

— Да — засмя се той. — Можеш да ме гледаш как играя мач, а аз мога да те гледам как се превръщаш в прилеп. — Започна нежно да ме хапе по врата. — Обзалагам се, че ти харесва, нали, Чудовищно Момиче?

Сърцето ми потъна. Разбира се, че не исках да съм гадже на Тревър. Не беше сякаш той е Марс, а аз Венера — дори не бяхме от еднаква вселена! И аз дори не го харесвах. Знаех, защо ме доведе тук, знаех какво искаше да направи и знаех на кого ще каже. И накрая ще може дори да спечели десет долара от цялото това залагане с приятели за „сваляне на Готическото Маце“. Надявах се да ме опровергае. Въпреки това, той ме убеждаваше, че съм права.

Време беше да се залавям за работа.

— Искаш ли да видиш защо не нося бяло? Искаш ли да летиш с мен?

— Да — усмихна се той, нещо като уплашена усмивка, но много настоятелна. — Обзалагам се, че летиш като Супергърл!

Избутах го през оградата, към гората. Очевидно можех да виждам по-добре от него. Нощните ми навици ме правиха чудесен наблюдател в мрака. Не толкова добър като котка, но близо. Чувствах се сигурна и обезопасена, водена от красивата луна. Погледнах нагоре и видях няколко прилепа, носейки се от дърветата. Никога не бях виждала прилепи в Дулсвил. Но също не ходех и на много партита.

— Не виждам — каза Тревър, махайки клон от косата си.

Докато вървяхме, той разперваше ръцете си сякаш щеше да удари нещо. Някои хора са злобни, когато са пияни; някои са трезви пияници. Но Тревър беше страхлив пияница. Наистина беше доста отблъскващ.

— Да спрем тук — каза той.

— Не, още малко по-нататък — казах, следвайки прилепите, докато летяха през гората. — Шестнадесетият ми рожден ден е. Искам това да е нощ, която никога няма да забравя! Имаме нужда от абсолютно уединение.

— Това е достатъчно уединено — каза той, обръщайки се в опит да ме целуне.

— Почти стигнахме — казах аз. Светлините от къщата не можеха да се видят вече, и ние нямаше как да направим пет крачки без да се ударим в някое дърво.