Читать «В хотел Бъртрам» онлайн - страница 31

— Как си, Пенифадър? Отдавна не съм те виждал. Как мина конгресът? Попаднахте ли на някои интересни въпроси?

— Убеден съм, че ще има.

— Сега се връщаш оттам, нали?

— Не, не, сега отивам. Ще взема самолета тази вечер.

— А, разбирам! — Уитакър изглеждаше смутен. — Мислех, че конгресът е днес.

— Не, не. Утре е, на деветнадесети…

— Но скъпи приятелю, деветнадесети е днес!

Както и да е, отец Пенифадър не го чу. Той хвана едно такси на Пел Мел и отиде на летището Кенсингтън. Тази вечер имаше доста хора. Когато най-после дойде неговият ред и той си подаде билета, паспорта и документите за пътуването, момичето, което трябваше да ги подпечата, се спря.

— Извинете, сър, но изглежда, че билетът ви не е в ред.

— Не е в ред ли? Не, не, всичко е в ред. Полет сто и… е, не мога да чета добре без очила… сто и нещо за Люцерн.

— Датата, сър. Датата е сряда, осемнадесети.

— Не, не… Всъщност издам да кажа… днес е сряда осемнадесети.

— Съжалявам, сър. Днес е деветнадесети.

— Деветнадесети ли?

Отецът се разтревожи. Той извади малък бележник и бързо го разлисти. Накрая се убеди. Днес наистина беше деветнадесети. Самолетът, който трябваше да хване, бе заминал предишния ден.

— Тогава значи… значи… Боже мой! Значи конгресът в Люцерн е бил днес.

Той се вгледа отчаяно в залата, но тук имаше много други пътуващи и каноникът и неговите проблеми бяха забравени. Застана опечален, като държеше в ръка безполезния билет. Мозъкът му преценяваше различни възможности. Вероятно билетът му може да се презавери? Но нямаше смисъл, наистина… Кое време беше сега? Да замине в девет часа! Конференцията вече е свършила, след като е започнала в десет сутринта. Разбира се, Уитакър е имал това предвид в Атенеум! Помислил си е, че отец Пенифадър вече е бил на конгреса.

— Боже мой, Боже мой! — каза си отец Пенифадър. — Как обърках всичко.

Той тръгна бавно и натъжено по Кромуел Роуд, която не бе много весело място. Вървеше по улицата, понесъл чантата си, и размишляваше. Когато накрая за свое задоволство бе премислил всички причини за объркването на датата, той поклати тъжно глава.

— Предполагам — каза си той, — предполагам… да видим… Да, вече минава девет часа. Значи трябва да похапна нещо.

Интересно беше, че не чувствуваше глад.

Като крачеше без посока по Кромуел Роуд, стигна до малък ресторант, в който сервираха индийско къри. Реши, че макар да не е много гладен, по-добре би било да хапне, а след това да потърси хотел и… не, нямаше нужда да прави това. Хотел си имаше. Разбира се! Беше отседнал в хотел Бъртрам и беше запазил стаята за четири дни. Какво щастие! И така, стаята му там го очакваше. Трябваше само да си поиска ключа от рецепцията и… тук той отново си спомни нещо. Нещо тежко в джоба му.

Пъхна ръката си и извади един от онези големи, солидни ключове, които бяха такива, за да не ги изнасят от хотелите. Но това не бе спряло отеца!