Читать «В хотел Бъртрам» онлайн - страница 20

Протегна се, остави плетивото и даде воля на мислите си… Селина Хейзи… каква хубава къщичка имаше в Сейнт Мери Мийд… а сега някой е сложил този грозен зелен покрив… Кифлички… много разточително намазани… но много хубави… И фантастично сервираният кейк с ядки! Никога дори за миг не беше очаквала, че нещата ще бъдат такива, каквито са били… защото въпреки всичко времето не стои на едно място. Да го накараш да спре по този начин, сигурно струва много пари… Няма нито едно парче пластмаса… Сигурно печелят добре, предположи тя. С времето старото се връща, както и красивото. Погледнете само как хората търсят старите рози и пренебрегват хибридните чайове!… Нищо на това място не изглеждаше реално…! Е, а защо пък да изглежда реално… Бяха изминали петдесет… не, шестдесет години, откак бе идвала тук. И сега не й изглеждаше реално, защото се беше приспособила към днешното време… Наистина всичко това водеше до ред проблеми… Атмосферата и хората… Пръстите на мис Марпъл блъснаха плетката надолу и тя каза гласно:

— Джобове, джобове предполагам. А толкова трудно се намират…

Дали това беше причината за странното неприятно чувство, което беше изпитала миналата нощ? Чувството, че нещо не е в ред…

Всички тези възрастни хора… наистина много сходни с тези, които бе запомнила тук преди петдесет години. Но тогава те бяха естествени, а сега — не съвсем. Днешните възрастни хора не са като възрастните хора от онова време. Те изглеждат угрижени поради домашни неприятности и са прекалено уморени, за да го крият. Блъскат се из комитети, опитвайки се да изглеждат забързани и компетентни или боядисват косите си светлосини или носят перуки, а ръцете им не са като ръцете, които тя помнеше — дълги и нежни, а загрубели от пране и почистващи препарати.

Ето защо… да, ето защо. Тези хора не изглеждаха реални. Но те всъщност са истински. Селина Хейзи е реална. И онзи доста симпатичен военен в ъгъла — беше го срещала веднъж, въпреки че не можеше да си спомни името му, а епископът (скъпият Роби!) беше мъртъв.

Мис Марпъл погледна часовника. Беше осем и половина. Време за закуска.

Тя прегледа дадените от хотела инструкции. Бяха написани с едър шрифт, така че не стана нужда да си слага очилата.

Храната можеше да бъде поръчана по телефона, а можеше и да се натисне звънецът за камериерката. Мис Марпъл направи второто. Винаги се боеше да говори с „Обслужване по стаите“.

Резултатът беше чудесен. Само след миг на вратата се почука и се появи една съвсем задоволителна камериерка. Истинска камериерка, която изглеждаше нереална, облечена в спретната и ухаеща на лавандула рокля и с боне, да, със свежо колосано боне. Усмихнато розово провинциално лице (откъде намираха тези хора?).

Мис Марпъл си поръча закуска: чай, варени яйца, пресни кифлички. Камериерката изглеждаше толкова опитна, че дори не спомена хляба и сока от портокали.

След пет минути закуската пристигна — удобен поднос с голям тумбест чайник, мляко с вид на сметана, сребърна кана за гореща вода. Две прекрасно сварени яйца върху препечен хляб, сварени точно колкото трябва, а не като два малки куршума, поставени в метални чаши, пресовано с шприц масло, мармалад, мед, ягодов конфитюр. Апетитни на вид кифлички, не твърди, миришещи на пресен хляб (най-приятният аромат на света). Имаше ябълка, круша и един банан.