Читать «В хотел Бъртрам» онлайн - страница 13

Той се прокашля и запита:

— Как беше в Италия?

— Много приятно, благодаря.

— А онова място, където беше, графиня… как й беше името? Не беше прекалено сурова, нали?

— Доста строга, но не допусках това да ме тревожи.

Той я погледна, чудейки се дали отговорът й не е малко неясен. С леко разтреперан глас, но по-естествено, той каза:

— Страхувам се, че не се познаваме така добре, както би трябвало. Аз съм твой настойник и кръстник. Знаеш ли, трудно ми е, трудно е за един остаряващ мъж като мен, да знае какво иска едно момиче… поне… искам да кажа, да знае какво е нужно на едно момиче. Училище и после… това, което по мое време наричаха завършване. Обаче сега е по-сериозно. Кариери, а? Работа и така нататък? Някога трябва да си поговорим за тези неща. Има ли нещо, което по-специално искаш да правиш?

— Предполагам, че ще запиша курс за секретарки.

— О, искаш ли да бъдеш секретарка?

— Не съвсем…

— Е… добре тогава…

— Точно с това започнахте — поясни Елвира.

Полковник Лъском имаше странното усещане, че е поставен на мястото си.

— Моите братовчеди Мелфорд. Ще ви хареса ли да живеете с тях? Ако не…

— О, мисля, че да. Много харесвам Нанси. А братовчедката Милдред е много симпатична.

— Тогава всичко е наред.

— Напълно. Поне на първо време.

Лъском не знаеше какво да отговори на това. Докато мислеше какво друго да каже, Елвира заговори. Думите й бяха прости и директни.

— Имам ли пари?

Той отново се позабави, като я изучаваше замислено. После отговори:

— Да. Имаш твърде много пари. Ще имаш, така да се каже, когато навършиш двадесет и една година.

— При кого са сега?

Той се усмихна.

— Те с под попечителство. Всяка година се изтегля от влога за заплащане на издръжката и образованието ти.

— И вие сте попечителят?

— Един от тях. Трима сме.

— Какво ще стане, ако умра?

— Хайде, хайде, Елвира! Няма да умреш. Що за глупост!

— Надявам се, но човек никога не знае, нали? Миналата седмица един самолет се разби и всички загинаха.

— Е, на теб това няма да се случи — каза кротко Лъском.

— Човек не може да знае — заяви Елвира. — Просто се чудя, кой ще вземе парите ми, ако умра.

— Нямам и най-малката представа — каза полковникът нервно. — Защо питаш?

— Интересно ще бъде — изрече Елвира замислено. — Питам се дали си заслужава да ме убият.

— Наистина, Елвира! Това е съвсем безсмислен разговор. Не мога да разбера защо се замисляш за такива неща.

— О, просто мисля. Искам да зная точно как стоят нещата.

— Не мислиш за мафията или нещо подобно?

— О, не. Това би било глупаво. Кой ще поеме парите в случай, че се омъжа?

— Предполагам, че съпругът ти. Но наистина…

— Сигурен ли сте в това?

— Не, изобщо не съм сигурен. Зависи от решението на попечителите. Обаче ти не си омъжена. Защо се безпокоиш?

Елвира не отговори. Изглеждаше потънала в мисли. Най-после излезе от това състояние и попита:

— Виждате ли понякога майка ми?

— Понякога. Не много често.

— Къде е тя сега?

— В чужбина.

— Къде в чужбина?

— Франция… Португалия. Наистина не зная.