Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 88

А ако ме спреше полицията, можех да кажа, че е от транспортния реквизит на ФБР.

Тъй че се чувствах в безопасност, когато стигнах до една денонощна бензиностанция за камиони на север от Линчбърг и заредих бензин и масло.

Тъкмо се изтеглях от колонката, когато случайно погледнах назад.

Торпедо! С щръкнала от ярост коса и пълен с ярост поглед, полудял за отмъщение, той караше стара „Тойота субкомпакт“!

Дадох газ!

Със свирене на гуми полетях по път №29.

Увеличих разстоянието между нас!

Шарлътсвил, Кълпепър, Уорънтън, Арлингтън. Призори летях по столичния околовръстен път на Вашингтон D. C.

Когато напрегнато спрях да заредя пак, погледнах назад. Помислих, че съм се отървал от него. През следващия час карах по-разумно. Бях на мемориалното шосе „Джон Ф. Кенеди“ и тъкмо подминавах Елктън, Мериленд, когато — ФРАС! ФИУУУ! — един куршум за слонове се удари в покрива на колата и отлетя с рикошет!

О, как подкарах след това!

Перспективата не само да бъда убит, ами и изнасилен, и не само изнасилен, ами и тотално заразен, направи крака ми върху газта доста тежък.

Платеният път на Ню Джърси обикновено е бърз, но през този безумен ден той беше твърде бавен за мен.

Почти се бях изравнил със Стейтън Айлънд, когато ми хрумна ужасната мисъл, че няма къде да отида!

Торпедо знаеше телефонния ми номер у мис Пинч. Още повече че посрещането ми в онзи апартамент щеше да бъде доста буйно.

Докато карах вонящия камион, главата ми се въртеше от недоумение какво да правя. После школовката на Апарата си каза думата. Иди на най-неочакваното място. Иди там, където човек намира закрила.

МАЙКА МУ!

Тя щеше да ме защити — това беше сигурно! Тя мразеше сина си. Мостът „Гьотълс“ беше точно пред мен. Свърнах от платения път по него. Минах по транзитното шосе на Стейтън Айлънд като изстреляно гюлле. След това по замайващите височини на моста Веразано Нероуз и не след дълго летях по транзитния път на Куийнс.

Вземайки завоите на две колела, летях към безопасността. Пред къщата скочих върху спирачките и се изстрелях от пушещата кола. Хукнах нагоре по стълбите и заблъсках по вратата.

Тромавата жена чудовище ме разпозна. Набутах се покрай нея в антрето. С глас, който внимавах да не зазвучи истерично, й казах, че синът й е по петите ми с намерението да ме убие.

Тя кимна, сякаш разбираше. Качи се по стълбите и не се върна известно време. После се наведе над перилата и ми махна с ръка. Качих се.

Очевидно стаята в края на стълбите някога беше принадлежала на Торпедо. Беше изрисувал решетки на стъклото на прозореца. Креватът беше от железни пръчки. Една снимка портрет висеше на стената. Човекът на нея имаше подло лице с циничен поглед. Имаше автограф:

На Торпедо,

моя най-добър подопечен

Д-р Дж. К. Кортикъл

Психологът му в затвора!

Мисис Фиакола посочи килера и ми показа, че трябва да вляза в него.

ТРОПОТ ОТ СТЪПКИ ПО СТЪЛБАТА!

ТОРПЕДО!

— Къде е „бибипският“ му син? — крещеше той и осъзнах, че е видял колата.

— Торпедо! — каза тя. — Искаш убийство? Ще получиш едно!