Читать «В подземното царство (Руска приказка)» онлайн - страница 4

— Седни, хубавице, в лопатата!

Княгинята седнала. Бабата вдигнала лопатата и я понесла към пещта, но момата отведнъж се изкривила: едната й нога сочи към пещта, а другата — към стената. Върти я бабата натъй, върти я на инак — не може да тикне лопатата в пещта: единият крак се опира о стената и не влиза. Ядосала се тя и викнала:

— Каква си ти такава, моме? И на лопатата не можеш да седнеш. Седни добре и недей се извърта тъй! Право седи!

Княгинята се изправила в лопатата, наместила се добре. Вдигнала я бабата отново. Но тъкмо понечи да я метне в пещта, единият й крак ще се извърти някак и ще се опре о стената. Не може и не може.

— Слез да ти покажа, момне, как се сяда в лопата! — викнала вещицата, цяла позеленяла от яд. — Да те погледне човек — мома за женитба, а пък то — на лопата не можеш да седиш.

Седнала магьосницата, па си прибрала краката, за да покаже на момата как да седне. В това време двете моми вдигнали лопатата и метнали магьосницата в пещта, па затворили решетката и капака. Не стигало това, ами и натрупали пред капака греди и дебели дървета. Момата домакиня взела забрадката, една четка и едно сито, хванала под ръка княгинята и излязла с нея от хижата. Като се обърнала към дърветата, които растели наоколо, тя рекла:

— Бъдете мъртви, додето е мъртва тая, която ви е посадила тук!

И побягнали със своята другарка. Тичали, тичали, по едно време чули, че подире им върви цяла тълпа хора.

— Сега е лошо! — рекла момата на княгинята. — Вещицата се е отървала от огъня, съживила е дървените мъже и ни гони заедно с тях. Да хвърлим четката и да бягаме, без да губим време!

Тя хвърлила четката. Тутакси порасла висока-висока тръстика, гъста, жилава: и таралеж не би могъл да се промъкне през нея. Но вещицата не се отчаяла. Тя имала железни нокти. Почнала да реже, да скубе и да къса тръстиката, за да си проправи пътека. И успяла. Затичала се по пътеката да гони момите, а стражите — след нея.

В това време княгинята се била много уморила, та трябвало да седнат за малко да се отморят. Вещицата ги настигнала и още отдалече се развикала:

— Хванах ли ви? От мене ще бягате, а? Скоро се връщайте назад!

Но те не се върнали. Момата хвърлила ситото. Израсла тъмна дъбрава — гъста, непроходима: муха не би могла да мине през нея. Но вещицата пак не се отчаяла. Заловила се да гризе със зъби дърветата. А зъбите й били железни. И ръцете й били яки. Па и мъжете, които били с нея, й помагали. Не се минало много — и те разчистили пътека през дъбравата, колкото да минат. Затичали се с всички сили да настигнат бягащите моми.

Двете девойки усетили, че ги настигат. Направили последно усилие да изпреварят гонещите ги, но не успели. Тогава момата хвърлила забрадката, извезана със златни и сребърни жици. Разляло се зад тях широко и дълбоко море — бурно, страшно, огнено. Изсилила се вещицата — да го прескочи. Но, колкото и да била силна, паднала всред пламъците и изгоряла. Изгорели и стражите, които тичали след нея.