Читать «В подземното царство (Руска приказка)» онлайн - страница 5

Момите се отървали от вещицата, ала не знаели накъде да вървят след това. Седнали да си починат. Минал по пътя старец. Княгинята го запитала:

— Дядо, къде е пътят, що води към горната земя?

— На три дни път оттука, момне, има една дълбока пещера, а на дъното й — кладенец. На тоя кладенец идва да пие вода два пъти в годината дивият, бик, който бълва огън. Издебнете го, когато се наведе да пие вода, качете му се на гърба и той ще ви издигне чак на горната земя. Но гледайте да не ви види: ако ви види, ще ви разкъса.

Тръгнали момите отново на дълъг път. Вървели ден, вървели два, вървели три. Стигнали до пещерата. Там било тъмно. Скрили се в една голяма дупка да чакат дивия бик, който бълва пламъци. Надумали се — щом дойде бикът и се наведе да пие вода, да скочат право на гърба му и да се хванат за шията му — па каквото рече Господ. Друго не могли да измислят.

Имали късмет момите, та не чакали много. Дивият бик дошъл скоро. От устата и ноздрите му излизали червени пламъци, които изгаряли всичко наоколо. Добре, че двете моми били високо — в дупката на пещерата, над бика, та пламъците не стигали до тях. Когато бикът си потопил главата в кладенеца, пламъците угаснали. Чул се шум, като че ли се гаси главня. Тогава двете моми се побутнали една друга с лакът и скочили. И двете паднали на гърба на бика и се стиснали за врата му. Бикът, ядосан страшно, че не са му дали да се напие, подскочил толкова силно, та се намерил чак на горната земя. Но там той не можел да диша като в Подземното царство. Като стигнал горе, той отслабнал и отведнъж се спрял. Момите слезли.

Те се намерили в някаква градина. Княгинята я познала: то било градината край бащиния й дворец. Един от царските слуги ги видял и отишъл, та казал на княза.

— В царската градина — рекъл — има две моми, като две гълъбици са се притиснали една до друга — седят и треперят. Много са хубави и двете. И много си приличат една на друга — също като две сестри.

— Скоро ги доведи тук! — заповядал князът. — Искам да видя няма ли да стане на някоя от тях пръстенът ми.

Слугата отвел момите в двореца. Дрехите и на двете били разкъсани от дългия път през гори и планини. Князът не познал сестра си. Тя го познала, но не се изказала.

— Обичай е в тая страна — рекъл князът на момите, — когато дойде отнякъде мома, да й премерим един пръстен на показалеца. Стане ли й пръстенът, ще се омъжи за царския син. Не й ли стане, ще я нагостим и изпратим.

Най-напред стояла другата мома, княгинята от Подземното царство. Премерил й князът пръстена — тъй добре й прилегнал на пръста, че нямало вече накъде. Зарадвал се той.

— Ти ще ми бъдеш жена — рекъл. — Още утре ще направим сватбата. Другарката ти ще остане да живее при тебе, додето я омъжим, както трябва и както заслужава.

Станала сватбата, а сестрата все още не се изказвала на брата си. Чак подир венчавката, когато князът разпитал жена си отде и как е дошла и къде си е намерила тая другарка, научил всичко.

Отишъл тогава при сестра си и й казал:

— Прости ми, сестро, че — обхванат от лудост — бях поискал да се женя за тебе. Сега разбирам, че Господ е бил всичко наредил добре, но е трябвало аз да почакам.