Читать «В подземното царство (Руска приказка)» онлайн - страница 3

— Сбъркала си, сестрице, че си дошла тук — казала момата. — Тая хижа е на една зла магьосница. Тя яде хора. Аз се бях изгубила в гората и тя ме хвана, та ме доведе тук. Все ме е страх, че някой ден ще ме изяде. Сега още не посяга на мене, защото съм слаба: чака ме да напълнея. Добре, че я няма тук: инак щеше веднага да те изяде. Но може всеки миг да дойде. Не зная какво ще правим тогава. Дано успея да те спася с някоя от магиите, които съм научила от бабата.

— Ами защо не избягаш? — попитала княгинята.

— Смея ли? Ще ме хване веднага и ще ме направи на късове. Видя ли тия дървета, дето стърчат около хижата? Те са все омагьосани стражи. Викне ли им бабата, ще се нахвърлят върху мене и ще ме хванат.

Уплашила се княгинята от тия думи, но нямало накъде да върви: и пътя не знаела, па и много била уморена. Останала при момата. Седели и си приказвали. По едно време момата домакиня рекла тихо:

— Иде.

И тя казала някакви думи, та превърнала княгинята на игла, забола я в косата си и продължила да везе. Дошла магьосницата. Щом влязла още, почнала да души, както правят кучетата.

— На какво ми мирише? На вкусно ми мирише. Кой е тук освен тебе? Някакво момиче има — крехко, пълничко и вкусничко. Къде е?

— Хайде де! — казала със смях момата. — Никого няма. Минаха преди малко хора, па се отбиха на извора в двора — да пийнат вода. С тях имаше наистина и едно момиче.

— Ами ти защо не ги запря?

— Спирах ги, но бързаха.

— Друг път си отваряй очите! Влезе ли някой в двора, заключи го и не му давай да излезе!

Като рекла това, магьосницата си отишла по работа. Момите отново седнали да си приказват. Минало малко време, вещицата отново се явила. Едва успяла момата да превърне другарката си на игла.

— Пак ми замириса тук на нещо вкусно — рекла бабата. — Идвал е някой. Младо момиченце е идвало. Кой беше? Къде се е скрил?

— Идваха преди малко трима старци. Спряха се да се огреят. Но те бяха много сухи и жилави: само кожа и кости. Не са за твоите зъби.

— То не е твоя работа. Както съм прегладняла, ако не намеря другиго, тебе ще изям тая вечер. Гладни зъби и кости гризат.

Пак излязла бабата по работа. Момите се заприказвали отново и толкова се унесли в разговор, та не видели как се върнала магьосницата.

— Пипнах ли ти гостенката?! — рекла вещицата и се ухилила. — Криеш я, а? Криеш я!

— Никак не я крия — отвърнала момата. — Тя току-що дойде: питаше ме за пътя. Искаше да си върви, но аз я задържах, додето се върнеш. Нали така ми беше поръчала?

— Добре, добре! — казала бабата. — Защо седнахте сега със скръстени ръце? Разшътайте се, та поне напалете пещта! Насечете дърва! Напълнете котлите с вода! Малко ли работа има?

Момите се разшътали. Като излезли на двора, почнали да се надумват що да направят, за да убият бабата, че да могат да избягат.

— Иначе ще ни погуби — казала момата домакиня. — Щом ни накара да палим пещта, намислила е да опече някоя от нас, а може би и двете.

Донесли дърва, насекли ги, напалили пещта. Почнала оная ми ти пещ да боботи — ще се пукне от горещина. А вещицата взела една широка лопата и казала на княгинята: