Читать «Бъдни вечер в столицата (Коледна шарка)» онлайн - страница 3

— Казах: радостни бяха тогава бъдните вечери — сгреших: не всякога! Имаше и страшни бъдни вечери, когато нямаше баща ви… Хеле помня един бъдни вечер… Щяхме да умрем от страх.

— Разкажи ни, мамо! — казаха неколцина с любопитство.

— Елено, приберете софрата… Изежте всичко, за утре да не остая постно едене, че е Коледа… Хъ, та ви казвам за тоя бъдни вечер… Чакай, Доне, остави ми чашата… Само ябълките дигнете в долапа, че са сладки, а в София сладка ябълка не може да се намери: се кисели!… Скрий там и кадилницата, ама не фърляй пепелта, че трябва: с нея се пъдят гъсениците от зелето… — И като казваше това, майката не толкова от нужда, а от стопанска привичка помагаше на двете слугини да разтребват трапезата.

Навън беше излязъл вятър и глухо бучеше из потъмнелите улици.

— За бъдния вечер! — извикаха няколко гласа.

III

— Такъв вятър пак вееше тогава и пак гост очаквахме, както сега — подкачи баба Цвета. — Баща ви беше на път, по търговия: нямаше го от един месец. Бяхме приели писмо, че три дена преди Рождество ще си дойде. Нея година ставаха много лошотии, хайдути кръстосваха кърищата и балканите. Току наскоро що беше заклан Гену Недялков при селджиковския мост. Страхота беше, а баща ви през ония опасни места му беше пътя. Наближи Коледа. Чакаме го първата вечер — не вечеряхме до среднощ — не дойде; нам, на баба ви и мене, дойдоха триста ума. Не заспахме… Хай, рекохме, утре вечер може да си дойде. Сготвихме пак вечеря, сложихме трапезата, чакаме го, слухтим да се почука на вратнята, да чуем конско тропотене на пътя — нищо. Ние се гледаме с баба ви като втрещени, дума не си казваме. Нещо ме стиска за гърлото, та ще ме удуши. Станах плачешком, без да кусна нещо, отивам горе и фащам да чина метания пред иконата. Моля се на бога да го закрили… Но и молитва не мога — на сърцето ми куршум… През нощта съм се унесла и виждам на сън баща ви, че го носят убит… Боже! Заранта чини ми се, че цяло село знае нещо и само ние не знаем. Аз и баба ви умираме… Отивам на вратнята и гледам през дупчица на пътя, дали хората си шушукат, като минуват край нас, и дали поглеждат към нашата вратня с жално и уплашено лице. Но не изтраях и побягнах назад — фана ме страх… И тоя трети ден сме като изумели от грижа… Утре — Коледа. Каква Коледа? Всичкият свят се готви да посреща празника, шопари се колят по дворищата и пищят; но нам светът ни потъмнял! Чер мрак пред очите ни! Вечерта — бъдни вечер. Ох!… Слагаме пак вечерята за баща ви. Викаме: ако дойде сега — жив е; ако не дойде — няма го вече!… Времето минува, нощ става — няма никой. Навън на улицата нищо се не чува, вятърът само духа, и така духа лошо, сякаш че погребват някого… Стоим, мълчим, слухтим и не мърдаме. Баба ви охка, аз роня сълзи. Чакахме до много късно… Баща ви няма! Духнахме свещта, защото ни фана страх. В ония хайдушки времена не беше добре да гори ноще свещ в къщи… Легнахме. Унесло ни по едно време. Изведнаж сепвам се: вятърът млъкнал: чувам, че дюкянската врата се кърти отвътре! Вдървих се от страх. Бутам баба ви… Слушаме пак, в тъмнината. Чопли се там, вътре. Някой се е вмъкнал в дюкяна и се мъчи да отвори вратата, за да дойде на двора… — Хайдуци! — баба ви се развика: — „Минчо! Минчо!“ вика баща ви на помощ, забравила, че го няма. Завиках и аз, но гласът ми прегасна. Баба ви сети, че няма Минча, па се спотаи, като мъртва. В зимника сме само две жени и три дребни деца — те спят… Може да ни изколят като пилета и никой жив човек няма да чуе… По едно време слушаме, че зафана да се натиска и удря прозорчето ни на зимника, което гледа в дюкянската изба. Разбрахме, че кокошарите сега и тука искат да влязат… Баба ви се пак мъчи да вика, но я задавило и само гъгне в тъмницата. Прозорецът се се бута. Премряхме!