Читать «Буря от ада» онлайн - страница 42

Впрочем, едва ли. Морган можеше да усуква и извърта закона както му е изгодно, целейки правосъдие — във вида, в който го разбираше, естествено — но не би се осмелил да го наруши толкова грубо. Но, ако не е Морган, кой може да направи това? В света няма толкова много хора, притежаващи сила, способна да приведе в действие такива заклинания. Ако, разбира се, в квазифизичните закони, на които се подчиняваше магията, не се намери такъв, според който да взривиш сърце е по-лесно, отколкото който и да е друг предмет; а аз няма как да разбера това, освен ако не извърша забранения експеримент.

Бианка сигурно знае повече за това, кой може да го направи — кой, ако не тя. Така или иначе смятах да говоря с вампирката, но посещението на Морган направи този разговор жизнено необходим. По дяволите, Мърфи няма да е във възторг от тази посока на моите разследвания. И още по-лошо: тъй като дейността на Белия Съвет трябва да се пази в тайна от непросветените, не мога да й обясня защо правя това. С всеки изминал момент става все по-лошо.

Знаете ли, понякога ми се струва че Онзи горе изобщо не ме обича.

Глава 8

Прибрах се в къщи едва в три през нощта. Часовникът в колата не работеше (а как иначе!), но аз доста точно определях времето по звездите. Чувствах се като изстискан лимон, с нерви, опънати по-силно и от струни на китара.

Много се съмнявах, че ще успея да заспя, затова реших да се поразсея, занимавайки се с алхимия.

Понякога съжалявам, че нямам някое почтено, обществено приемливо хоби, с което бих могъл да се занимавам в моменти като този. Например, да свиря на цигулка (или беше виола?) като Шерлок Холмс, или да блъскам по клавишите на орган, като в Дисниевата версия на „Капитан Немо“. Уви, не се занимавах с нищо подобно. Сигурно може да ме характеризирате като чародейски аналог на класическите компютърни фанатици. В свободното си време се занимавам с магия — по един или друг начин — и това напълно ме устройва. По дяволите, трябва, рано или късно трябва да започна да живея като нормален човек.

Живея в сутерена на голяма, стара сграда, пълна с апартаменти. Затова пък сутерена, а с него и мазето са изцяло на мое разположение, което е много удобно. Аз съм единственият обитател на цели два етажа и плащам за тях по-малко от онези, чийто прозорци са изцяло над нивото на земята.

Сградата е пълна с шумове, скърцане и въздишки — времето и онези, които са живели в нея преди, са оставили спомени за себе си в тухлите и дървото. През цялата нощ се чуват шумове, идващи от всички страни. Това е стара сграда, но тя пее в тъмнината. Щом пее, значи живее. Това е моят дом.

Мистър вече ме чакаше на най-долната площадка на стълбището, водеща към моя апартамент. Мистър е огромен сив котарак. Не голям, а именно огромен. Виждал съм кучета, които му отстъпват по размер. Теглото му е над трийсет фунта, но в него няма нито грам излишна тлъстина. Според мен баща му е бил рис, или пума, или нещо от този сорт. Намерих го в кофата за боклук преди три години. Тогава той беше мяукащо котенце с опашка, откъсната от куче или автомобил — не знам точно, но Мистър не понася и едните, и другите, и когато ги види или изчезва, или, напротив, напада без предупреждение.