Читать «Буря от ада» онлайн - страница 44

— Стига си мрънкал — весело го прекъснах аз. — Трябва да поработим.

Боб-Черепът промърмори нещо на древен френски. Тоест, аз реших, че е на древен френски, макар че загубих нишката на фразата, щом премина към подробностите от жабешката анатомия. Той се прозя, зъбите му изскърцаха, когато челюстта му се затвори. Всъщност Боб не беше череп, а дух на въздуха — нещо като фея, но не съвсем. Той живееше в черепа, приготвен за него преди няколкостотин години, и работата му беше да запомня. По напълно очевидни причини не мога да използвам компютър, за да пазя информация, или да следя бавно променящите се закони на квазифизиката. Вместо това имам Боб. През целия си живот той е работил с много чародеи и това му беше осигурило богат опит, а също така и известно високомерие в поведението.

— Да им… тези чародеи — изръмжа той.

— Не ми се спи; хайде да забъркаме няколко еликсира, а?

— Сякаш имам някакъв избор — въздъхна Боб. — Какво става при теб?

Накратко го посветих в събитията от изминалия ден. Той подсвирна (което не е толкова просто, като вземем предвид липсата на устни).

— Звучи гнусно — отбеляза той.

— По-гнусно няма накъде — съгласих се аз.

— Ето какво ще ти кажа — заяви той. — Вземи ме да се разходя и ще ти подскажа как да се измъкнеш от всичко това.

Напрегнах се.

— Боб, веднъж вече те вземах с мен. Помниш ли?

Той кимна мечтателно, одрасквайки дървото с костите си.

— В дома на търпимостта. Как да не го помня.

Аз изсумтях и сложих да се топли вода над една от горелките.

— Би трябвало да си дух на разума. Просто не проумявам защо толкова се интересуваш от проблемите на секса.

— Разбери, Хари — в гласа на Боб се чуха обидени нотки, — това е само от академичен интерес.

— Така ли? Знаеш ли, струва ми се несправедливо да позволявам на твоята академия да шпионира хората в собствените им домове.

— Чакай малко! Моята академия не просто шпионира…

Вдигнах предупредително ръка.

— Млъкни. Дори не искам да слушам.

— Ти принизяваш святи за мен понятия, Хари — измърмори той. — Ти, така да се каже, оскърбяваш мъжкото ми начало.

— Боб — възмутих се аз. — Та ти си череп. Какво, по дяволите, мъжко начало? Даже няма как да те обиди човек.

— Така ли? — разпали се Боб. — Я се погледни ти, Хари! Какво, имаш ли приятелка? Пфу! Повечето мъже си намират по-приятни занимания за през нощта, отколкото да си играят на млад химик!

— След като стана дума — козирувах аз, — в събота вечерта съм на среща.

Огънчетата в очните орбити на черепа смениха цвета си от оранжево на червено.

— Леле! — изпищя той. — И каква е? Хубава ли е?

— Смугла — казах аз. — Тъмни коси, тъмни очи. Краката й са такива, че направо да пукнеш. Умна и сексапилна като дявол знае какво.

— Надявам се, че ще поиска да огледа лабораторията — хихикна Боб.

— Забрави за тези глупости.

— Не, наистина — не се отказваше Боб. — Ако е толкова страхотна, за какво си й ти? Та ти, нека си кажем честно, не си сър Хавейн, нали?

Сега беше мой ред да се обидя.

— Харесвам й — казах аз. — Какво, толкова ли е невероятно?