Читать «Буря от ада» онлайн - страница 41

Докато вървях към Бръмбара, през цялото време усещах погледа му с гърба си. Дявол да го вземе този Морган. Не е особено доволен, че са го назначили да ме следи. Имах потискащото усещане, че където и да ида през следващите няколко дена, той почти със сигурност ще е там, наблюдавайки ме. Приличаше на онази котка от анимационния филм, чакаща пред мишата дупка, докато мишлето не се покаже от нея. Та така, аз се усещах точно като това мишле.

Това сравнение малко ме ободри. Котката от анимацията винаги губеше накрая. Може би и с Морган ще се случи същото.

Бедата отчасти беше и в това, че Морган възкресяваше в паметта ми твърде много събития от моето юношество. Дните, когато започнах да се обучавам на вълшебство, когато моят наставник започна да ме подтиква към Черната Магия, а когато не успя, се опита да ме убие. Получи се обратното: аз го убих — с чист късмет, но все пак го убих — и го направих с помощта на вълшебство. С това наруших Първия Закон на Магията: „Не убивай“. Наказанието за това престъпление е само едно и наказващият меч винаги е в готовност.

Този път Белият Съвет не произнесе такава присъда: според обичая, чародеят има право да прибегне до смъртоносни заклинания в случай, че защитава живота си или някой друг, който не може да се защити сам. Нямаше кой да оспори твърдението ми, че са ме нападнали: трупът на бившия ми наставник не вършеше работа. Затова ми определиха изпитателен срок. Едно прегрешение — и ме отписват. Намериха се чародеи, които смятаха тази присъда за крещяща несправедливост (аз също смятах така, но мен не ме питаха), но имаше и такива, които настояваха на екзекуцията ми, без съобразяване със смекчаващите вината обстоятелства. Морган беше от последните. Такъв ми е късметът.

Общо взето, мисълта за Белия Съвет изобщо не ме ободряваше. След като помислих, стигнах до извода, че мога да разбера подозренията им. Господ знае, че бях трън в задника им, понеже открито се занимавах със занаята си — а това не е в традициите на нашето изкуство. В Съвета сигурно имаше хора, които искаха смъртта ми. По дяволите, време е да стана по-предпазлив.

Докато се връщах в Чикаго, се наложи да отворя и двата прозореца на моя Бръмбар, за да не заспя. Бях уморен като куче, но мислите ми продължаваха да се въртят като хамстер в колело — бързо-бързо и без резултат.

От иронията на ставащото съвсем се вкиснах. Белият Съвет ме подозира в убийство, и ако не се намерят други заподозрени, няма да оцелея. По този начин случая, който Мърфи разследваше, ставаше много важен за мен. Но можех да помогна само ако разбера какво заклинание е използвал убиецът, а това мога да установя само чрез опит, който сам по себе си можеше да ми осигури смъртна присъда. Параграф двайсет и две. Ако имах поне малко по-високо мнение за интелектуалните способности на Морган, бих го заподозрял, че сам е убил тези нещастници, за да обвини мен.