Читать «Буря от ада» онлайн - страница 39

— Какво пък, радвам се, че сме единодушни в нещо — въздъхнах аз. — Приятно ми беше да си поговорим. — Обърнах се и тръгнах покрай него към пътя.

Морган ме спря, стискайки рамото ми с лапата си.

— Още не съм приключил с теб, Дрезден.

За нищо на света не бих се сбил с Морган, докато изпълнява задълженията си на Надзирател, назначен от Белия Съвет. Но сега той не беше такъв. След като скри меча, той вече действаше самостоятелно, и от гледна точка на правомощията не се отличаваше от всеки друг — във всеки случай, от формална гледна точка. Морган беше голям специалист по формалностите. За броени минути успя да ме изплаши до смърт, а после — да ме ядоса. Сега се опитваше да ме дразни. Не мога да понасям, когато ме дразнят.

Затова рискувах. Замахнах със свободната си ръка и с всички сили го фраснах в зъбите.

Ударът не му причини голяма болка, но го изненада. Той направи крачка назад, пускайки рамото ми, и изумено опули очи. После опипа устата си с ръка и когато я свали, на пръстите му блестеше кръв.

Обърнах се към него, разкрачил широко крака, избягвайки да срещам погледа му.

— Не смей да ме докосваш!

Морган продължаваше да ме гледа. А после лицето му се разкриви от ярост: стисна зъби, вените на слепоочията му се издуха.

— Как посмя? — изсъска той. — Да ме удариш?

— Лесно — отзовах се аз. — Ако призовете Съвета заради мен, ще се отнасям с вас с цялото подобаващо уважение. Но ако това са лични разправии, не искам и да знам за тях.

Господи, чак пара му излезе от ушите, докато се опитваше да осмисли това. Той търсеше повод да ми се нахвърли, но в този момент осъзна, че няма такъв — във всеки случай, законен. Не беше много бърз в мисленето — не помня, споменах ли го вече? — но спазваше свято Закона.

— Ти си глупак, Дрезден — изтърси той най-накрая. — Малък, нагъл глупак.

— Възможно е — съгласих се аз и за всеки случай се приготвих да си плюя на петите. Да, нямам навик да бягам от онова, което ме плаши, но също така нямам желание да започвам безнадеждна битка. Освен това Морган имаше преимуществото на дългогодишния опит и, — при всички положения — стотина фунта тегло. Това, че успях да го фрасна по муцуната, се дължеше само на изненадата. Такъв номер не би минал втори път.

— Вчера вечерта някой е убил двама души, Дрезден. Убил ги е, използвайки магия. Мисля, че си го направил ти. И когато разбера как си успял и докажа твоята съпричастност, изобщо не се надявай да живееш достатъчно дълго, за да успееш да изпратиш това заклинание и към мен. — Морган замълча и изтри кръвта от устата си.

Сега беше мой ред да опуля очи. Зъбчатките в главата ми отчаяно отказваха да се закачат една за друга, не успявайки да проследят новата насока на събитията. Значи Морган е решил, че аз съм убиецът? И, понеже Морган не се отличава с особено богат ум, значи всъщност Белият Съвет мисли така? Мамка му…

Разбира се, от нискочелата Морганова гледна точка всичко изглеждаше напълно логично. Някой е убит от чародей. Аз съм чародей, вече уличен в убийство с помощта на магия, макар че фактът, че беше класифицирано като самоотбрана, ме предпази от суровото наказание. Като ченгетата — те винаги проверяват хората, вече престъпили закона, преди да търсят сред останалите. И, ако правилно разбирам положението, Морган също е нещо като ченге.