Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 64

Минаваше полунощ и над фиорда бе паднала гъста мъгла, когато чухме шляпане и от мрака излезе Гретир. Залиташе от умора, но за наше изумление, стискаше малко дървено каче.

— Съчки за огън, а на дъното има и жарава — каза, след което рухна на земята. Забелязах прясна синина на челото му; едната му ръка бе срязана и кървеше. Трепереше, според мен не само от студ.

Оставих моряците да разпалват огъня, отведох Гретир встрани и го наметнах в една моряшка пелерина.

— Какво има? — попитах. — Какво се случи?

Той ме изгледа съкрушено.

— Повтори се историята с торбата храна.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато стигнах от другата страна на фиорда, беше светло колкото да се добера до фермата. Беше един от заслоните, построени покрай брега за убежища на попаднали на лошо време моряци. Чувах отвътре песни и смях, затова приближих и бутнах вратата. Беше паянтова и лесно поддаде. Попаднах на десетина мъже, съдейки по вида им, моряци. Бяха мъртво пияни и едва стояха на краката си. Насред стаята гореше буен огън. Реших, че ще е безсмислено да моля пияниците за помощ, отидох право при огъня, взех дървения кош подпалки и измъкнах едно горящо дърво от огнището. Тогава един от мъжете изкрещя, че съм бил трол или воден демон, някак прекоси стаята и замахна към мен. Аз с лекота го повалих на земята и в следващия миг всичките му другари крещяха и залитайки, се мъчеха да ме докопат. Опитаха да ме прогонят със запалени дървета от огъня. Трябва да го бяха поддържали със слама, защото разлетяха много искри и въглени. Аз също измъкнах една пръчка, и размахвайки я към тях, започнах да отстъпвам към вратата. Та зарязах всичко, хукнах към водата, метнах се и заплувах обратно. — Отново потрепери и се загърна по-плътно в пелерината.

Останах при него през цялата тази тъмна нощ. Гретир се бе сви на кълбо, умислен, и от време на време оглеждаше ранената си ръка. Присъствието ми като че ли го успокояваше. Разтушавах го с истории за детството си в Гренландия и дните, прекарани в малкото викингско поселище във Винландия, преди местните да ни прогонят оттам.

Още с пукването на зората моряците се размърдаха. Докато с мърморене разпалваха жаравата, някой се обади ужасен:

— Вижте!

Всички се извърнаха към фиорда. Слънцето бе изгряло над скалата зад нас и плътната мъгла се раздигаше. Подранил лъч падаше косо от другата страна на фиорда, там където снощи бе дървената постройка. Само че сега я нямаше. На мястото ѝ имаше само купчина овъглено дърво, от което се издигаше тънък сивкав дим.

Моряците слисани се извърнаха към Гретир. Той също се взираше в димящите останки. На лицето му се бе изписал краен ужас. Никой не продума; моряците се страхуваха от силата и избухливостта на Гретир, той самият бе твърде потресен да говори. Аз също замълчах. Никой нямаше да повярва на друго обяснение, освен че Гретир разбойникът и побойникът е нанесъл поредния си удар.