Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 61

Следвахме тясната пътека, използвана при погребенията, която ни изведе на малка поляна край могилата. Гретир погледна вляво, над обсипаната с отражения на звезди лъскава, черна повърхност на морето.

— Хубаво място да те погребат — каза. — Когато умра, ми се ще да свърша така и кормчиите на минаващите кораби да сочат гроба ми.

Предвид репутацията му се зачудих как ли ще го споменават моряците.

— Хайде, Торгилс — каза той и започна да изкачва тревистия склон могилата. Аз го последвах до върха. Там Гретир измъкна изпод наметалото си тежък метален лост.

— Какво правиш? — попитах, макар и отговорът да бе очевиден.

— Ще проникна вътре и ще изнеса скъпоценностите от гроба — отговори той наперено. — Хайде, помогни ми — каза и се захвана да копае дупка в торфа.

Плячкосването на гробове бе нещо ново за мен, но когато видях ядната енергия, с която Гретир замахваше и забиваше лоста в земята, реших, че ще е най-разумно да не го предизвиквам. Плашеше ме мисълта какво може да направи, ако се опитам да му попреча. Редувайки се, прокопахме тунел до покрива на гробницата. Когато лостът удари по дървото на купола, Гретир доволно изръмжа и с няколко мощни удара разшири отвора достатъчно, да се спусне вътре.

— Нали ще стоиш тук на пост? В случай че заседна долу и се наложи да ме издърпаш.

Развиваше от кръста си въже — планирал бе да ограби гробницата още от мига, в който предложи да се изкачим до носа.

Миг по-късно Гретир вече се спускаше в черната дупка. Чувах гласа му, докато изчезваше в мрака. В началото мислех, че говори на мен и се напънах да разбера какво казва, после осъзнах, че вдига шум, за да си вдъхне кураж. Думите, които ехтяха от отвора към гробницата, бяха лишени от всякакъв смисъл. После до мен достигна внезапен трясък, последван от висок триумфален вик. После нов трясък, и още един. Предполагах, че се лута в тъмното и се спъва в разни предмети, твърдо решен да довърши грабежа, но и обхванат от паника.

Врявата най-после замря и аз чух гласът на Гретир:

— Хвани здраво въжето! Готов съм да се изкатеря горе.

Хванах въжето и скоро главата и раменете на Гретир се появиха през отвора, и той се изтласка на тревата. После се обърна и започна да тегли въжето, докато се показа краят му и привързаният към него вързоп. Беше прибрал в туниката си събраните предмети, които сега разстели да огледа на земята. Имаше няколко бронзови съдини, брошки и украсени юзди, сребърна чаша и две сребърни гривни. Най-скъпият предмет бе къс меч, който мъртвият трябва да отнесе със себе си, стига Валкириите да сметнат, че е достоен воин за Валхала. Гретир измъкна оръжието от ножницата и лунните лъчи осветиха сложните мотиви по металното острие.

— Кралско оръжие — коментирах.

— Да. Трябваше да се преборя за него с хаугбуи — отговори Гретир. — Не искаше да се раздели с меча.

— С обитателя на могилата ли?

— Чакаше ме, седнал на стола на мъртвеца — каза Гретир. — Докато пристъпвах опипом в мрака и събирах даровете, изведнъж напипах крака му. Той скочи, нападна ме и опита да ме вкопчи в мъртвешката си хватка. Трябваше да се боря с него в тъмното, но накрая успях да отсека главата му и да го убия. Положих го с лице към земята, с глава между бутовете, за да не възкръсне.