Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 10

Вратата не беше заключена. Единствената светлина вътре нахлуваше през процепите в рехаво изплетените от клони стени. Когато очите ми се пригодиха към мрака, видях, че в бараката има само няколко солидни пилона, побити в настлания с пясък пръстен под. От тях стърчаха къси дървени колове, увити в зебло или кожа. На тях бяха накацали птици. По размер бяха от педята ми, до малък петел. Беше потискащо тихо. Чувах само далечния вой на кучетата и потракването на дъжда по сламения покрив. Птиците мълчаха, като изключим шумоленето на крилата им или драскането, когато преместваха нокти по прътите. Пристъпих напред, за да ги огледам по-внимателно. Те извръщаха глави след мен — ориентираха се по звука, не можеха да ме видят, защото носеха кожени качулки.

Заковах се на място и изведнъж ме обхвана силна носталгия. Встрани от останалите бе кацнала птица, която веднага разпознах. Перата ѝ бяха бледосиви, почти бели, нашарени с тъмнокафяви петна, като напръскан с мастило пергамент. Дори при оскъдната светлина виждах, че макар и свит и нещастен, това е исландски сокол.

Исландският сокол е кралят на хищните птици. Като дете в Гренландия бях виждал тези величествени птици да ловуват диви гъски в тресавищата. Ловците ни ги ловяха с мрежи или се катереха по скалите и ги отвличаха още голишарчета. Изпращахме пет до шест сокола годишно на търговците ни в Исландия и съм чувал, че те ги продавали скъпо и прескъпо на богати земевладелци в Норвегия или из южните земи.

Соколът сменяше оперението си, затова изглеждаше толкова нещастен, а перата му бяха раздърпани и неугледни. Долови присъствието ми и обърна глава към мен. Аз предпазливо пристъпих напред и тогава видях: очите на сокола бяха зашити. През двата долни клепача бе прокаран тънък конец, който след това бяха изтеглили към гърба и завързали на тила на птицата. Внимателно протегнах ръка, с намерението без да я подплашвам да развържа възела и да освободя клепачите. Нещастната орис на създанието, пленник далеч от дома, насред влажната, зелена Англия, приех за символ на собствените си страдания.

Ръката ми вече бе на не повече от десетина сантиметра над главата на сокола, когато някой сграбчи лявата ми китка и грубо я изви между лопатките. Жилести пръсти се впиха в тила ми и глас яростно изсъска в ухото ми:

— Само докосни тази птица и ще ти счупя първо ръката, после врата!

Бутнаха ме напред, така че бях принуден да се извия от кръста. Нападателят ми ме обърна и подкара, все така превит, към вратата на бараката и на открито с един ритник обиграно ме изкара от равновесие. Строполих се, задъхан, с цял ръст в калта. Нападателят ми ме възседна и притисна коляно в гърба ми. Не можех да извърна глава и да го видя. Успях само да изхъхря:

— Търсех Едгар.

Над мен глас, кипящ от гняв каза:

— Ами, намери го.

Глава втора

Нападателят ми освободи хватката си и ми позволи да се превъртя и погледна нагоре. Над мен стоеше дребен, набит мъж, облечен в кърпена туника, тесни панталони и износени кожени гети. Сивата му коса бе ниско подстригана. Предположих, че е някъде към средата на петдесетте. Най-много ме порази видът му. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, бузите — осеяни с тъмночервени петънца, сякаш ги бяха търкали с пясък. Очите почти не се виждаха под свъсените му вежди. Изглеждаше невероятно опасен, забелязах и затъкнатата в кожения му колан кама с дръжка от еленов рог. Зачудих се как така не я използва. После си спомних с каква лекота ме наемете от бараката.