Читать «Бостънци» онлайн - страница 271

– В такъв случай не биваше да ви водят тук тази вечер. Как изобщо сте се съмнявали, че ще дойда?

– Не знам какво си мислех и преди да ви видя днес, не подозирах, че цялата сила, която се надявах да имам, ще ме напусне за миг и че ако опитам да говоря... и вие сте в публиката... ще ме сполети позорен провал. Тук се разигра ужасна сцена – умолявах ги да отложим, да ми дадат време да се опомня. Чакахме ли, чакахме, после ви чух да говорите с полицая зад вратата и сякаш всичко свърши. Но ще успея да се справя, ако си тръгнете. Публиката отново притихна – явно татко е успял да ги заинтригува.

– Дано! – възкликна Рансъм. – След като госпожица Чансълър е поискала да присъства полицай, значи ме е очаквала.

– Чак след като сте ходили в къщата. Изхвърча във фоайето заедно с татко, намериха полицая и го поставиха отпред. Тя заключи вратата, сигурно се страхуваше, че хората ще я разбият. Не чаках да се случи това, но в мига, в който разбрах, че сте от другата страна, буквално се парализирах. Сега, като поговорих с вас, се посъвзех... и бих могла да изляза на сцената – додаде Верена.

– Скъпо дете, имате ли шал или наметка? – попита Рансъм в отговор и се озърна. Забеляза наметката ѝ, преметната върху един стол – дълга кожена пелерина. Взе я и наметна Верена, преди тя да успее да му възрази. Дори му позволи да я нагласи и застанала пред него, облечена от глава до пети, само промърмори:

– Не разбирам... къде ще отидем? Къде ще ме отведете?

– Ще хванем нощния влак за Ню Йорк и утре сутрин ще се оженим.

Верена продължаваше да се взира в него с плувнали в сълзи очи.

– А какво ще стане с хората? Чуйте, чуйте!

– Баща ви явно вече не им е интересен. Ще крещят и ще тропат, защото такава е природата на тълпата.

– О, природата им е прекрасна! – умолително възрази Верена.

– Скъпа моя, това е една от заблудите, от която трябва да ви освободя. Чуйте ги, те са безмозъчни зверове!

В залата вече бушуваше буря, която ставаше толкова яростна, че Верена се извърна към него с огромна молба:

– Мога да ги успокоя само с една дума!

– Запазете успокоителните си думи за мен – ще ви трябват до една в бъдеще – засмя се Рансъм.

Отново отвори вратата към вестибюла, но яростното нападение на госпожа Тарант го принуди да се върне заедно с Верена. Щом зърна дъщеря си облечена за тръгване, тя се втурна напред – отчасти възмутено, отчасти за да се вкопчи в нея сред порой от укори, сълзи, молби, нелепи доводи и думи за сбогом. Притисна я в прегръдка, която бе едновременно върховна ласка, наказанието, с което малко преди това я беше заплашила, и начин да възпре бягството на момичето.

– Скъпа майко, така е най-добре, нищо не мога да направя. Но въпреки това те обичам. Пусни ме, пусни ме! – заекваше Верена, целуваше майка си, мъчеше се да се откопчи от нея и протягаше ръка към Рансъм. Той разбра, че единственото ѝ желание е да се махне оттам, да остави всичко зад гърба си. Олив беше съвсем наблизо, на прага на стаята, и само един поглед беше достатъчен на Рансъм да разбере, че от предишната ѝ слабост вече няма и следа. Тя беше успяла да се овладее и пълното опустошение ѝ бе вляло сили. Изражението ѝ щеше завинаги да се запечата в паметта му, не можеше да си представи по-ярко въплъщение на наранена гордост и попарена надежда. Суха, отчаяна и скована, но въпреки това колеблива и неуверена, светлите ѝ блеснали очи бяха вперени право напред, сякаш диреха смъртта. Дори в този напрегнат момент Рансъм си помисли, че Олив би срещнала смъртта си още в този миг, със стоманена броня и огнедишаща, тя би се хвърлила насреща непоколебимо като героиня, каквато всъщност беше. През това време огромната възбуда на тълпата в залата се надигаше на приливи и отливи – явно Селах Тарант и агентът се мъчеха да разговарят с множеството, да го успокояват, ала с променлив успех. И сякаш понесени от един такъв порив от прохода се появиха една дама и един господин, които Рансъм разпозна като госпожа Фариндър и съпруга ѝ.