Читать «Бостънци» онлайн - страница 270

– О, защо дойдохте, защо дойдохте? – извърна се Верена и се хвърли към него с протест, който бе по-скоро капитулация. Никога досега не му се беше отдавала така, както в този миг на упрек.

– Не ме ли очаквахте, не бяхте ли сигурна? – попита той усмихнат и я изчака да се приближи.

– Не знаех... беше ужасно... непоносимо! Видях ви в залата, когато дойдохте. Веднага щом пристигнахме тук, излязох на стълбите към сцената и огледах всичко заедно с татко... зад гърба му... и почти веднага ви зърнах! Изгубих ума и дума. Не бих могла да говоря във ваше присъствие! Татко не ви познава, а и аз нищо не му казах, но Олив се досети веднага щом се върнах! Спусна се към мен, погледна ме – о, само как ме погледна – и се досети. Изобщо не се налагаше да излиза да проверява. Като ме видя как треперя, и тя се разтрепери, сигурна беше също като мен, че с нас е свършено. Чуйте ги, чуйте хората в публиката! Сега моля да си вървите – ще се видим утре, ако все още желаете. Само това искам сега. Още не е твърде късно – ако си тръгнете, всичко ще се нареди!

Рансъм беше толкова погълнат от желанието физически да я изведе оттам, че надали забеляза странния ѝ трогателен тон и увереността ѝ, че би могла да го убеди. Явно вече се бе отказала от всичко – от всички преструвки, че има други убеждения, че е предана на каузата си. Отърсила се беше от всичко това веднага щом бе почувствала близостта му и го помоли да си тръгне, както годеница би помолила за нещо своя любим. Ала за зла беда на клетото момиче каквото и да направеше, да кажеше или да оставеше неизречено, ставаше още по-скъпа на сърцето му, а хората, които шумно настояваха тя да застане пред тях, все повече му приличаха на беснееща тълпа.

Той изобщо не възнамеряваше да откликне на молбата ѝ, каза само:

– Разбира се, Олив е знаела, била е убедена, че ще дойда!

– Щеше да бъде сигурна, ако не бяхте замлъкнали толкова неочаквано, след като заминах от Мармиън. Сякаш се бяхте смирили, сякаш се бяхте съгласили да чакате.

– Да, за няколко седмици. Но те приключиха вчера. Побеснях онази сутрин, когато научих за бягството ви, и през следващата седмица направих няколко опита да ви открия. После престанах – реших, че така е по-добре. Уверих се, че са ви скрили добре, реших дори да не ви пиша. Усещах, че мога да изчакам – и да мисля за последния ден в Мармиън. Освен това ми се стори уместно да ви оставя насаме с нея за последен път. Може би сега ще ми кажете къде бяхте.

– Бях с родителите си. Олив ме изпрати при тях онази сутрин с писмо. Не знам какво пишеше в него. Може би е имало пари – отговори Верена, готова да му разкрие всичко.

– И къде ви отведоха те?

– Не знам, на различни места. Бях в Бостън веднъж, но само в карета. Бяха уплашени досущ като Олив, но бяха твърдо решени да ме спасят!