Читать «Бостънци» онлайн - страница 264

– Струва ми се, че няма смисъл – отговори той.

– Откъде знаете? Нямате право да отклонявате молбата ми.

– Имам толкова право, колкото и вие да молите. Вие сте тъкмо човекът, който тя не иска да доближава.

– Не мисля, че госпожица Тарант не иска да я доближавам – отговори Рансъм.

– За нея не знам, не тя ме нае да пазя залата. Имам предвид другата, госпожица Чансълър. Тя организира лекцията.

– И тя ви предупреди да не ме пускате? Пълен абсурд! – искрено възкликна Рансъм.

– Предупреди ме, че нямате работа тук, че не сте наред с главата. А сега най-добре се успокойте! – нареди полицаят.

– Да се успокоя ли? Не съм ли достатъчно спокоен?

– Виждал съм луди, които са досущ като вас. Ако искате да видите ораторката, защо не отидете да седнете в залата при останалите? – Полицаят зачака неподвижно, разумно и предъвквайки отговора на въпроса си.

Рансъм разполагаше само с един отговор:

– Защото не искам просто да я видя. Искам и да поговоря с нея – насаме.

– Да, всички искат насаме – отбеляза полицаят. – На ваше място не бих пропуснал лекцията, ще ви бъде от полза.

– Лекцията ли! – засмя се Рансъм. – Тя няма да се състои.

– Напротив, веднага щом органът спре. – И полицаят додаде по-скоро на себе си; – Защо вече не спира, по дяволите!

– Защото госпожица Тарант е наредила на органиста да продължава да свири.

– И кого е изпратила с това нареждане, моля ви се? – Новият познат на Рансъм влезе в неговия тон. – Не ми се вярва госпожица Чансълър да ѝ е робиня.

– Изпратила е баща си или дори майка си. И те са вътре.

– Откъде знаете? – попита замислено полицаят.

– О, аз знам всичко – увери го Рансъм усмихнат.

– Мисля, че хората не са дошли да слушат органа и ако скоро не спре да свири, ще чуем нещо друго.

– Много скоро ще чуете много неща – отбеляза Рансъм.

Изглежда, самообладанието му направи впечатление на неговия противник, който понаведе глава като ранено животно и изгледа младия мъж изпод рунтавите си вежди.

– Наслушах се на много неща, откакто съм в Бостън.

– О, Бостън е страхотно място – небрежно подметна Рансъм в отговор. Вече не слушаше нито полицая, нито органа, защото от другата страна на вратата се разнесоха гласове. Полицаят не каза нищо повече, само се облегна на вратата и скръсти ръце. Между двамата отново се възцари мълчание. Органът спря.

– Просто ще почакам тук, ако позволите – каза Рансъм. – След малко ще ме повикат.

– И кой ще ви повика?

– Госпожица Тарант, надявам се.

– Преди това ще трябва да се оправи с другата.

Рансъм извади часовника си, който още преди няколко часа беше настроил на бостънско време, и установи, че по време на този разговор минутите са се изнизали устремно и вече е осем и пет.

– Госпожица Чансълър ще трябва да се оправя с публиката – каза той след малко и думите му не бяха празнословие. Вече беше напълно убеден, че в помещението, до което му беше отказан достъп, от известно време се разиграва драма, в която той също беше участник, че там е крайно напрегнато и че няма да приключи без неговата намеса. Тази негова интуитивна увереност укрепна още повече, след като установи, че Верена кара публиката си да я чака. Защо не излизаше на сцената? Защо, освен ако не знаеше, че той е там и не се опитваше да спечели време?