Читать «Бостънци» онлайн - страница 253

– Лично я изпратих до влака днес сутринта. И го видях да напуска гарата.

Олив не откъсваше очи от лицето му, за да види как ще приеме той вестта.

Трябва да признаем, прие я доста зле. Беше решил, че е най-добре да се оттегли, но заминаването на Верена беше друга работа.

– И къде замина? – попита той намръщено.

– Не мисля, че съм длъжна да ви кажа.

– Не, разбира се! Извинете, че попитах. Много по-добре е да разбера сам, защото ако получа информацията от вас, деликатността изисква да ви бъда признателен.

– Мили боже! – възкликна госпожица Чансълър при мисълта за деликатност от страна на Рансъм. – Няма да я намерите.

– Така ли мислите?

– Сигурна съм!

Насладата ѝ от създалото се положение достигна своята кулминация и от устните ѝ се откъсна пронизителен, непознат и тревожен звук, който би трябвало да изпълни ролята на смях, на ликуващ кикот, но който от разстояние би прозвучал и като отчаян вой. Звукът отекна в ушите на Рансъм и той бързо се извърна.

XL

Посрещна го госпожа Луна, както и при първото му посещение на Чарлс Стрийт, само че не по същия начин. Тогава тя знаеше съвсем малко за него, ала днес ѝ беше известно прекалено много и се държеше с него леко оскърбително и презрително, като че ли каквото и да кажеше или да направеше той, щеше да бъде доказателство само за отвратително двуличие и извратеност. Тя си имаше теория, че той се е държал позорно с нея, и Рансъм беше наясно – не с факта, а с теорията, поради което стигна до извода, че възмущението ѝ е също толкова повърхностно, колкото и мненията ѝ, защото ако беше убедена, че той я е оскърбил, или ако имаше някакво достойнство, нямаше изобщо да пожелае да се срещне с него.

Рансъм не застана на прага на госпожица Чансълър без основателна причина, а след като го стори, не можеше да си тръгне, щом като в къщата имаше човек, пред когото може да дръпне речта си. Поръча да предадат името му на госпожа Луна, след като го осведомиха, че е на гости – надяваше се, че все пак има шанс дамата да го приеме, защото смяташе, че отказът е твърде вероятно продължение на писмата, които му беше написала през последните четири-пет месеца. Не ги беше чел внимателно, защото бяха пълни с упреци за негови минали постъпки, които той почти не помнеше. Писмата му досаждаха, защото го занимаваха други неща.

– Изобщо не съм учудена от лошия ви вкус и на грубостта – каза тя още с влизането му в стаята и го изгледа по-строго, отколкото той я смяташе способна.

Схвана критичния намек, че не е ходил да я види още от посещението на сестра ѝ в Ню Йорк. Явно след срещата им у госпожа Бъридж изпитвал към нея антипатия, която сложила край на подобни прояви на внимание. Рансъм не се засмя – беше твърде погълнат от мислите си и притеснен, но отвърна с тон, който явно я подразни не по-малко от евентуална неуместна проява на веселост:

– Мислех, че най-вероятно няма да искате да ме видите.

– И защо да не ви видя, ако реша? Да не мислите, че не ми е все едно дали ви виждам, или не?