Читать «Бостънци» онлайн - страница 251

Следобедът превали и донесе лекото захлаждане, което в края на лятото започва да бележи намаляването на деня. Олив се извърна към къщи и в този момент си каза, че ако спътникът на Верена още не я беше довел обратно, има основания да се тревожи какво им се е случило. Мислеше, че никоя платноходка няма как да се върне в града, без да мине покрай погледа ѝ и тя да види кои са пътниците – вече беше видяла десетки лодки с мъжки фигури на борда. Напълно възможно беше да е станал нещастен случай (откъде Рансъм с неговите навици от плантацията ще знае как се управлява платноходка?), затова в съзнанието ѝ изплува ясната представа за опасност – не се бе появила по-рано само заради прелестното време, – мислите ѝ запрепускаха бясно към най-лошия изход. Представи си как лодката се обръща и течението я отнася, как (след цяла седмица неописуем ужас) вълните изхвърлят в някой далечен залив тялото на млада жена, обезобразено до неузнаваемост, но с дълга кестенява коса и бяла рокля. Само преди час изпита нещо като облекчение при мисълта, че Верена може да потъне някъде отвъд хоризонта, но сега с известно закъснение примирението беше изместено от остра и непосредствена тревога. Олив ускори крачка с разтуптяно сърце. Тогава почувства какво означава приятелството за нея – когато мисълта, че може никога вече да не зърне лицето на най-близкото до сърцето си същество би било равносилно на слепота. Когато се върна в Мармиън, здрачът вече се беше сгъстил и Олив поспря пред къщата, над която възправените в тревата брястове сякаш бяха метнали по-черно покривало от друг път.

Нито един от прозорците не светеше, а когато тя отвори вратата, застана в коридора и се заслуша, стъпките ѝ не предизвикаха никакъв ответен шум. Сърцето ѝ се сви – непривично беше Верена да остане в някаква лодка от десет сутринта до девет след падането на нощта, затова Олив с писък се втурна към ниския тъмен салон (по това време притъмнял заради широколистната зеленина от едната страна и лозата върху решетката от другата), вик, издаващ силно лично вълнение, желание да притисне отново своята приятелка в обятията си при каквито и да е условия, дори жестоки за самата нея. В следващия миг се стрелна обратно с ново възклицание, защото Верена всъщност беше в стаята, седеше неподвижна в ъгъла – където се беше настанила, когато се бе върнала – и я гледаше с безмълвно лице, което бе странно, неестествено в сумрака. Олив се закова на място и за миг двете жени се взираха една в друга. Олив също не продума, само се приближи до Верена и седна до нея. Не знаеше какво става, никога преди не я бе виждала такава. Не ѝ се говореше, изглеждаше съсипана и смирена. Това бе може би най-лошото – ако изобщо можеше да има нещо по-лошо от случилото се преди, затова Олив хвана ръката ѝ, тласкана от неустоимо състрадание и желание да ѝ вдъхне утеха. Когато усети дланта ѝ в своята, се досети и какво изпитва Верена – срам, срам заради слабостта си, заради бързото предателство, заради бясното мятане сутринта. Верена не възропта, не даде никакво обяснение, сякаш не искаше да чуе дори звука на собствения си глас. Мълчанието ѝ само по себе си беше молба – молба към Олив да не задава въпроси (вярваше, че тя няма да я укори с думи), а само да почака, докато Верена отново вдигне глава. Олив разбра или поне смяташе, че е разбрала, и това само задълбочи скръбта ѝ. Щеше да седи и да я държи за ръка – само това можеше да направи, вече с нищо друго не можеха да си помогнат. Верена облегна глава назад и затвори очи и около час, докато нощта се настаняваше в стаята, нито една от двете жени не продума. Определено беше срам. След известно време прислужницата се появи на прага съвсем нехайно, както правеха в Мармиън, и донесе лампа, но Олив неистово ѝ махна с ръка да си върви. Искаше да остане на тъмно. Да, това беше срам.