Читать «Босата команда» онлайн - страница 4

— Виждам, виждам — каза Савата. — Вярно, че еш няма — де ще намериш друго магаре с едно ухо! Е, колко искаш за него?

— Ухо ли? Защо му на магаре ухо, бре? Хич да няма — по-арно! Гърбина има я! Тоз магаре — млад, хрисим! За тато за хатър, на тебе бива-бива — един стотак!

Почна пазарлък. Хванаха се за ръце. Мангуш вика, Савата дваж вика — най-после спазариха го заедно със самара за 35 лева. Взеха му и билет. Савата извади пари, плати на циганина и поведе магарето.

Мангуш пъхна парите в пунгията си и се ухили.

— Нейсе! Хаирлия! Излъга мене тоз момче, брей! Хитър момче! А дружината се разскача радостно, отдалечи се и спря до моста.

Савата се обърна към магарето, даде му една коричка хляб и му държа малка реч:

— Чувай, побратиме! Не зная как са те викали досега, но отсега нататък името ти е Марко.

Марко сладко дъвчеше и замърда ухо не е лошо, не е лошо! И коричката вкусна, и името хубаво!

— От днеска ще живееш с нас. Ей ни на. Мене ме казват Сава. Този е Коста, този Асен, а пък този Диньо. Ей в краката ти е Арап. Цялата боса команда. Разбра ли? Само ти ще бъдеш с кундури. Не сме големи стоки, ама пък и ти си с едно ухо… Ще видиш, че няма да ти е лошо. Вярно ли е, дружина?

— Вярно-о! извикаха три гърла. А Марко дигна глава, озъби се и сам продължи:

— Вярно-о!…Ъ-ъ-хи… ъ-ъ-хн!. …

И хвърли от радост едно чифте.

* * *

Над Божурово, отвъд Сините скали, имаше голяма поляна, обиколена с букова гора. Обилен извор бликаше в единия край и от него широка бистра вада минаваше през поляната. Наблизо в скалите имаше гнезда на орли и поради това цялата местност се наричаше „Орлов кладенец“. Няколко божуровски семейства идваха да летуват тук всяка година и бяха построили десетина колиби и бараки. Зад „Орловия кладенец“ имаше тучни планински ливади, по които пасяха каракачански стада. Летовниците си взимаха мляко от тях, а дядо Сотир кираджията, на когото плащаха за това, слизаше през два дни с катъра си до града за хляб и други неща. Това лято дойдоха повече божуровчени и между тях и класният на Савата. Направиха нови колиби, опнаха една-две палатки. А дядо Сотир отвори дюкянче и вече не слизаше често в града.

— Стар съм вече — думаше той, — не мога. Да дойдат по-млади да ме заместят.

И ето че една сутрин рано-рано из пътеката към града се зачу глъчка, смях и песен от няколко гърла:

Събрали са се, отбрали, шестмина — вярна дружина, шестмина — отбор юнаци; Коста, Асенчо и Диньо, Савата — баш байрактаря, Арап и Марко едноух — на връх Балкана да идат, на „Орловия кладенец“!… И-ху-ху-у!

Босата команда пристигаше!

Летовниците наизскачаха от колибите и ги посрещнаха с „ура“. Начело вървеше Марко със забучена китка над очи, натоварен с черги, дисаги, с хляб и две-три тенджери. Досам него крачеше гордо Савата с кривната фуражка и тесла на колана. Наоколо, запъхтени и ухилени, останалите троица. А Арап с изплезен език тичаше назад-напред.

Дружината спря в другия край на полянката под една кръстата бука. Свалиха багажа, напоиха Марка и го пуснаха да пасе на слънце. Починаха малко и после веднага се заловиха за работа. Дойдоха и летовниците наоколо, помогнаха им и до вечерта една нова усмихната колиба изникна под буката. Покрита с шума, с четири легла вътре, с малък навес отпреде. (Ако завали дъжд — да има подслон за Марка…) Направиха масичка и пейки от пръти. Забучиха отгоре едно байраче от бяла кърпа, а Савата закова под него една дъсчица, на която написа с въглен: