Читать «Босата команда» онлайн - страница 5

БОЖУРОВСКА ДЕТСКА КОЛОНИЯ

„БОСА КОМАНДА“

О, колко хубава беше тая първа вечер в планината! Дружината бе като упоена от мирис на здравец и мащерка. Никога не бяха яли такава сладка попара от прясно мляко със сол. Никога не бяха виждали толкова много и такива едри звезди. Никога не бяха чували такава песен, каквато им пееше зашумялата гора.

Зад колибата Марко похрупваше, сочната трева. Арап се настани на стража до вратата. А децата заспаха усмихнати и сънуваха чудесни сънища.

Потекоха така ден след ден, един от друг по-хубави и по-бързи. Савата се услови с дяда Сотира: на два дни един от дружината да слиза с Марка до града за хляб, вестници и провизии. От парите, които им плащаха, оставаше им достатъчно за тяхната храна. Хляб си вземаха при всяко слизане от къщи. Редуваха се тримата по-големи, а Диньо почистваше, кладеше огън, ходеше за мляко при каракачаните. Още в първите дни, като си направиха сметка, видяха, че ще им остава нещо и за зелената кутия. Сега тя бе закачена насред колибата, обкичена с цветя. И колчем някой се отбиваше в колибата, децата я сочеха и гордо думаха:

— Тя ни доведе тука… Левче по левче сме събирали цяла година… Сега и ние летуваме като другите!…

А Савата разтърсваше кутията, в която се събираха нови пари, и смигваше:

— То това е нищо. Наесен вместо тая кутия ще имаме касичка с ключе в банката. И догодина да видите! Ще построим не колиба; ами цяла къща. И не само за нас и за едно лято, ами за години и за всички боси команди в Божурово!

О, какви чудесни дни бяха те! В бистрото небе ниско се виеха орли и крилата им мятаха сянка над поляната. Въздухът миришеше на билки, водата беше ледена, а привечер звънците на стадата пееха като хор. Дружината не спираше ни минута. Вързаха люлки по буките; ходеха за ягоди, ловяха раци по бързеите, пускаха хвърчила, лудуваха и веселяха цялото селище. Сега вече никой не им се смееше, всички ги бяха обикнали.

Те бяха заякнали, загорели и наедрели като налети праскови. Арап заглади рошавата си козина. Марко понадебеля и дори откъснатото му ухо сякаш почна да расте.

Един ден, след като бе ходил в града, Савата се върна намръщен. Вечерта на софрата не яде. Мълча, мълча и най-сетне се обади:

— Слушайте, момчета! Имам да ви кажа нещо. Нали знаете Гочо — на бай Теньо налбантина, дето зимъс умря жена му, момчето?…

— Гочо пумпала!… Ама че не го знаем!… Може ли! — отвърна дружината.

— Той същият. Болен е. Баща му се е замаял. Плаче човекът. Няма кой да гледа момчето. Майка няма, пък и бай Теньо сиромах. На, туй исках да ви кажа.

Дружината се смълча натъжена.

— Ама много ли е болен, бате Сава? — попита Коста.