Читать «Босата команда» онлайн - страница 6

— Много, малко, не знам. Докторът казал, ако не го пратят на чист въздух, не отговаря… Пък баща му едвам за хляба изкарва…

Савата пак замълча и се намръщи повече. Тогава Асен се обади:

— Ами защо не дойде тука, бате Сава?…

— Как ще дойде? При кого ще дойде? — отвърна сърдито Савата.

— Ами при нас ще дойде, бате Сава! — отвърнаха всички, Савата ги погледна, очите му изведнъж светнаха, цял се засмя и викна:

— Ами защо мълчахте, бе песоглавци такива? Аз се чудя как да ви го кажа — зер де да зная ще искате ли, а пък вие мълчите!… Ех, олекна ми най-после! Още утре Гочо ще бъде тука. Аз ще го доведа.

— Ами баща му ще го пусне ли? — попита Коста.

— За туй не мислете! Аз вече приказвах с него. Само чаках вие какво ще кажете. „За Гоча, казах, бай Теньо, грижа да нямаш. Ние ще го гледаме и да видиш, че ще му мине. И за пари да не се кахъриш. Дето четирима — там и петима!“ Тъй ли е, момчета?

— Дума да не става, бате Сава… Той само да дойде. Хем за нас по-весело, хем и той ще оздравее!…

На другия ден Гочо, качен на Марко, пристигна на поляната. В колибата бяха направили още едно легло, приготвиха празнична гозба и посрещнаха госта с викове и смях. От първия ден още детето се усети по-добре тук, отколкото в празната къща в града. Зачислиха и него в босата команда. След седмица-две бузичките му се изпълниха и зачервиха. А след още две — нямаше и помен от болестта.

Сега, когато малките бяха повече, двамата по-големи им разправяха сегиз-тогиз по някоя приказка. То биваше след вечеря, когато поляната затихваше и само ветрецът шумолеше из буките. Всички лягаха. Савата почваше някоя дълга-дълга приказка. Наострили уши в тъмното, малките слушаха. Арап се прибираше за малко навътре, Марко подаваше глава под навеса — и той да чуе.

Изведнъж Савата млъкваше по средата, Отсреща — над скалите, се подаваше големият месец и заливаше всичко със син блясък.

— Е, сетне, бате Сава, разправяй де! — обажда се някое гласче.

— Сетне ли?… До де бяхме стигнали… А-ха — чакай… та… влязла царската дъщеря в сребърната гора и веднага едно сребърно звънче звъннало веднъж. Хоп — след нея и юнакът. И звънчето още веднъж звъннало. Обърнала се царската дъщеря назад, огледала се, никой няма. И пак тръгнала…

В колибата се носеше равно дишане. Дружината бе заспала тъкмо насред сребърната гора.

Тъй изтече лятото. Дните се скъсиха. Нощите станаха черни и звездите по-едри. Един ден Коста се върна от града и съобщи, че барабанът бил за записване в училище.

На другия ден дружината бе стегната за път. Забучиха байрака върху самара на Марко, накитиха Арап със здравец на врата, взеха по една дрянова тояга и се сбогуваха с колибата.

— Да живее бате Сава, ура! — викнаха всички и го вдигнаха на ръце.

— Да сме живи всички, момчета! — отвърна Савата. — Да сме живи и ние, и зелената кутия! Че догодина пък „Босата команда“ ще побие кол при Черно море! Къща ще построим там, момчета, не колиба — къща! Пък кога ние пораснем — други ще ходят лете там и ще споменуват „Босата команда“!

Информация за текста

Сканиране и разпознаване: unicode, 2007