Читать «Боен клуб» онлайн - страница 4

Надничам изпод мишницата на Големия Боб.

— Целият ми живот — плаче Боб. — Защо изобщо живея, не знам.

Единствената жена тук, в „Оставаме мъже“, групата за взаимопомощ за болни от рак на тестисите, тази жена пуши цигарата си под тежестта на един непознат, а погледът й среща моя.

Измамница.

Измамница.

Измамница.

Къса матовочерна коса, големи очи като в японска анимация, слаба като обезмаслено мляко и с жълтеникав като пълномаслено мляко тен, облечена в рокля с тапетен десен на тъмни рози — тази жена беше и в туберкулозната група в петък вечер. В сряда вечерта се появи и на кръглата маса за болни от меланом. В понеделник вечер беше в групата за левкемия „Твърда вяра“. Пътят в косата й е назъбена светкавица от бяла кожа.

Като погледнеш, тези групи за взаимопомощ до една имат двусмислени, изтъркани имена. Групата ми за кръвни паразити в четвъртък вечер се нарича „Свободни и чисти“. Групата за мозъчни паразити, която посещавам, се нарича „Над и отвъд“.

А в неделя следобед, при „Оставаме мъже“ в мазето на епископалната църква „Света Троица“, тази жена отново е тук.

Но най-лошото е, че не мога да плача, когато тя ме гледа.

Това би трябвало да е любимият ми момент — да ме прегръщат и да плача с Големия Боб без надежда. Всички ние през цялото време се скапваме от работа. Само тук мога да се отпусна и да си почина.

Това е моята отпуска.

За първи път посетих група за взаимопомощ преди две години, след като пак ходих при лекаря си заради безсънието.

Не бях мигнал цели три седмици. Три седмици без сън — и започваш да излизаш от тялото си. Докторът ми каза: „Безсънието е само симптом на нещо по-голямо. Открий какво всъщност не е наред. Вслушай се в тялото си“.

А аз исках само да спя. Исках малки сини хапченца амиталнатрий, по двеста милиграма парчето. Исках червено-сини капсули туинал. Аленочервен секонал.

Моят лекар ме посъветва да дъвча валерианов корен и да правя гимнастика. Все някога съм щял да заспя.

Ако видехте скапаното ми лице — като натъртен, гнил плод, щяхте да ме помислите за умрял.

Докторът ми каза, че ако искам да видя истинско страдание, трябвало във вторник вечер да намина към „Първо причастие“. Да видя мозъчните паразити. Дегенеративните костни болести. Органичните мозъчни дисфункции. Да видя как я карат болните от рак.

И аз отидох.

В първата група, която посетих, имаше представяне: това е Алис, това е Бренда, това е Доувър. Всички се усмихват под невидимото дуло, опряно в главата им.

В групите за взаимопомощ никога не се представям с истинското си име.

Дребничката жена-скелет на име Клоуи с увисналото дъно на панталоните, тъжно и празно, споделя, че най-лошото на това да имаш мозъчни паразити било, че никой не иска да прави секс с нея. Ето я тук, толкова близо до смъртта, че беше изкярила от застраховката си „Живот“ седемдесет и пет хиляди — и всичко, което искаше, беше да се изчука за последно. Не интимност — секс.