Читать «Боен клуб» онлайн

Чък Паланюк

Боен клуб

На Каръл Мийдър,

която се примирява с лошото ми поведение

1.

Тайлър ми намира работа като келнер, после Тайлър набутва пистолет в устата ми и казва — първата стъпка към вечния живот е смъртта. Въпреки това ние с Тайлър дълго време бяхме най-добрите приятели. Хората все ме питат знаел ли съм за Тайлър Дърдън.

Заврял дулото на пистолета в гърлото ми, Тайлър казва:

— Ние всъщност няма да умрем.

Напипвам с език дупките на заглушителя, които пробихме в дулото. Шумът при изстрел се предизвиква най-вече от разширяващите се газове и мъничкият звуков бум на куршума се дължи на високата му скорост. За да направиш заглушител, просто пробиваш дупки в дулото на пистолета. Много дупки. Газовете излизат през тях и скоростта на куршума пада под тази на звука.

Ако пробиеш дупките кофти, пистолетът ще ти отнесе ръката.

— Това не е истинска смърт — казва Тайлър. — Ние ще се превърнем в легенда. Никога няма да остареем.

Избутвам с език дулото към бузата си и му казвам:

— Тайлър, мислиш ни за вампири.

Сградата, върху която се намираме, след десет минути няма да я има. Вземате деветдесет и осем процентов концентрат на димяща азотна киселина и го смесвате с три пъти същото количество сярна киселина. Правите това в ледена баня. После добавяте глицерин капка по капка с пипета. Получавате нитроглицерин.

Знам го, защото Тайлър го знае.

Смесвате нитроглицерина с талаш и получавате хубав пластичен експлозив. Много хора го смесват с памук и добавят английска сол за сулфат. И така става. Някои използват парафин в комбинация с нитроглицерина. За мен парафинът никога, ама никога не е вършил работа.

И така, двамата с Тайлър сме на върха на Паркър Морис Билдинг, дулото е в устата ми и чуваме трошене на стъкла. Поглеждам през ръба. Денят е облачен — дори и на тази височина. Това е най-високата сграда в света — на тази височина вятърът е винаги студен. Тук, на високото, е толкова тихо, че започваш да се чувстваш така, сякаш си някоя от онези маймуни в Космоса. Вършиш си дребната задачка, за която си обучен.

Дърпаш лост.

Натискаш копче.

Нищичко не разбираш от това, а после просто умираш.

На височина сто деветдесет и един етажа поглеждаш през ръба на покрива. Улицата долу е изпъстрена с хора — същинска парцалена черга. Стоят и гледат нагоре. Счупеното стъкло е прозорецът точно под нас. Прозорецът отнася цялата стена на сградата, после оттам изскача кантонерка колкото черен хладилник. Точно под нас кантонерка с шест чекмеджета се изсулва от нащърбеното лице на сградата и пада, въртейки се бавно, пада и става все по-малка, пада и изчезва в гъмжилото.

Някъде из сто деветдесетте и един етажа под нас космическите маймуни от Комитета по пакости на Проекта „Разгром“ беснеят и унищожават историята до шушка. Старата поговорка, дето винаги убиваш тези, които обичаш — ами вижте, важи и обратното.

С пистолет в устата и с дулото между зъбите, можеш да говориш само с гласни.

Остават ни последните десет минути.

Още един прозорец се пръсва — политат стъкла, пръскат се като ято гълъби, а после бюро от тъмно дърво, тикано от Комитета по пакости, изпълзява сантиметър по сантиметър от сградата. Най-накрая се катурва, плъзга се и се преобръща във вълшебен летящ предмет, който се изгубва сред тълпата.