Читать «Боен клуб» онлайн - страница 12

Събуждаш се и това е достатъчно. Името му беше Тайлър Дърдън. Прожектираше филми и беше член на съюза. Беше и банкетен келнер в хотел в централната част на града. Даде ми телефона си.

Та така се запознахме.

4.

Всичките обичайни мозъчни паразити са тук тази вечер. В „Над и отвъд“ винаги се събира много публика. Това е Питър. Това е Алдо. Това е Марси.

Здравейте.

Представянето: здравейте всички, това е Марла Сингър, тя е за първи път с нас.

Здравей, Марла.

В „Над и отвъд“ започваме с Обмен на новините. Групата не се нарича „Паразитни мозъчни паразити“. Никога няма да чуете никого да казва „паразит“. Всички неизменно вървят към подобрение. О, това ново лекарство. Всеки тъкмо е прескочил трапа. И все пак навсякъде се забелязват следи от петдневно главоболие. Жена избърсва неволни сълзи. Всеки получава табелка с името си и хората, с които от година се срещаш всеки четвъртък вечер, идват при теб с протегната за поздрав ръка и с поглед, забит в табелката ти.

Не мисля, че се познаваме.

Никой никога не казва „паразит“. Казва се „статогенен агент“.

Не се казва „лечение“. Казва се „терапия“.

При Обмена на новини някой обяснява как агентът се е разпространил в гръбначния му стълб и как изведнъж изгубил контрол над лявата си ръка. Агентът, ще каже друг, бил изсушил мозъчната му обвивка и сега мозъкът му се отдръпва от черепа и предизвиква пристъпи.

Последния път, когато бях тук, жената на име Клоуи съобщи единствената си добра новина. Клоуи се надигна, отблъсквайки се от дървените облегалки на стола, и заяви, че вече не се страхува от смъртта.

Тази вечер, след представянето и Обмена на новини едно непознато за мен момиче с табелка, на която пише Гленда, съобщава, че е сестра на Клоуи и че миналия четвъртък в два часа сутринта Клоуи най-сетне е починала.

О, би трябвало да е много сладко. Две години подред, дойдеше ли времето за прегръдки, Клоуи плачеше в ръцете ми, а сега е мъртва, мъртва в пръстта, мъртва в урна, в мавзолей, в колумбарий. Ех, доказателството за това, че един ден мислиш и се мъкнеш насам-натам, а на другия си студен тор, мезе за червеите. Това е невероятното чудо на смъртта и то щеше да е тъй сладко, ако не беше, хм, онази.

Марла.

О, и Марла пак ме гледа, открояваща се сред всичките мозъчни паразити.

Лъжкиня.

Менте.

Марла е ментето. Ти си ментето. Всички наоколо, когато ги втресе или се разтреперят и рухнат на земята, задавени от кашлица, а чаталът на джинсите им потъмнява — ами всичко това е просто една голяма поза.

Направляваната медитация тази вечер изведнъж не ме отвежда доникъде. Зад всичките седем порти на двореца — зелената порта, оранжевата порта — е Марла. Синята порта — Марла е застанала там. Лъжкиня. По време на медитацията, когато влизам в пещерата на моето енергийно животно, то се оказва Марла. Тя пуши цигара, Марла, и шари с очи. Лъжкиня. Черна коса и пухкави френски устни. Менте. Устни с цвят на италианско тъмно кожено канапе. Не можеш да избягаш.

Клоуи беше автентичният артикул. Клоуи изглеждаше като скелета на Джони Мичъл, ако го накарате да се усмихва, да обикаля из компанията и да се държи изключително прелюбезно с всички. Представете си популярния скелет на Клоуи с размери на насекомо как тича из мазетата и коридорите на своите вътрешности в два часа сутринта. Пулсът й като сирена, която предупреждава: приготви се за смърт след десет, девет, осем секунди. Смъртта ще започне след седем, шест…