Читать «Богове на измамата» онлайн - страница 5

Хофман искаше да даде на Хари айпод и обсъждаха каква музика би харесвал измисленият им агент. И тогава на Азхар му дойде брилянтна идея — вместо музика на айпода щяха да свалят курс по арабски. Който и да намереше трупа, щеше часове наред да се чуди над изразите — да се пита дали не са таен код — и чак по-късно да разбере, че са курс по разговорен арабски. Точно това един амбициозен самоусъвършенстващ се агент щеше да носи със себе си — толкова очевидно и дразнещо американско. Хофман имаше скъсан стар билет от плейофите на „Уошингтън Редскинс“ и напъха и него в един от джобовете.

Щяха да добавят последните щрихи по-късно: документите, които Хари Мийкър щеше да носи на свръзката си в Ал Кайда; снимките и съобщенията, които щяха да избухнат като виртуални бомби със закъснител, когато си пробиеха път до мрежата — доказателството, че вражеските клетки са разкрити и предадени. Това, което пресъздаваха толкова прецизно, беше отровно хапче; обвивката му беше толкова достоверна и подмамваща, че врагът щеше да го глътне. Отровното хапче беше Хари Мийкър и той можеше да пръсне всички възли и капиляри в тялото на врага. Но първо врагът трябваше да глътне лъжата.

1.

Берлин

Четири дни след експлозията на колата бомба в Милано, Роджър Ферис замина за Берлин с шефа на йорданското разузнаване Хани Салаам. Цял цифров вихър от съобщения се изсипваше обратно към базата в Аман, от седмия етаж крещяха за нещо във връзка с миланските атентатори, което директорът да докладва на президента. Но в Централата вечно се крещеше за нещо и Ферис реши, че пътуването с Хани е по-важно. В случая се оказа прав.

Беше чувал истории за смелостта на йорданската служба за разузнаване. Агентите от ЦРУ ги наричаха Сърцата, отчасти заради съкращението им QM HEART и отчасти заради стила им на работа. Но чак по време на пътуването до Берлин Ферис наистина видя Сърцата в действие. „Хвърлянето“ не беше кой знае колко зрелищно. Организацията беше планирана с месеци, но в мига, в който се разиграваше, операцията беше самата простота. Въпрос, който имаше само един отговор. Тогава Ферис не се замисли особено върху сложността, която оставаше скрита от погледа: за лабиринта, който е толкова идеално изграден, че изобщо не ти идва наум, че може да е вътре в по-голям лабиринт; пътечката към изхода е толкова ярко осветена, че и за миг не се замисляш дали всъщност не е вход към нещо друго.

Отправиха се към една жилищна сграда в източните предградия на Берлин, район, опустошен от Червената армия през 1945 и така и не се възстановил напълно. Бледото октомврийско слънце придаваше лек металически отблясък на облаците и градският хоризонт беше с цвят на мръсотия; кално кафява мазилка по стените, мазни локви в дупките по улиците; стар ръждясал трабант, паркиран до бордюра. Надолу по улицата няколко турчета ритаха топка и се чуваше шумът от уличното движение по Якоб щрасе, една пресечка надолу, но иначе беше тихо. Отпред се издигаше сив блок с апартаменти, построен преди десетилетия за работниците в близката фабрика; сега беше част от градските руини и бе населен от имигранти, незаконни обитатели и няколко възрастни германци, прекалено сенилни или паднали духом, за да се преместят. От няколкото отворени прозореца не миришеше на зеле и шницел, а на чесън и евтин зехтин.