Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 93

— Името ли? Не. Самоличността? Така мисля. Чувал съм, че сега е ветеринар и е превърнал в свой дом реконструирано противоатомно убежище, където живее с някакво слабоумно момиче.

— Това място в самия град ли е?

— Не. На известно разстояние от града. Казват, че е лесно да го подминеш.

Пит въздъхна и се изправи. Вдигна купчина листа и започна да изтрива ръцете си. Накрая ги избърса в панталоните си.

— Готово — каза той. — Сега, ако бутнем, а ти накараш кравата да тегли, ще можем да те изтикаме обратно на пътя. И ще разберем дали държи здраво. Ще ми помогнеш ли, Джек?

Шулд заобиколи каручката откъм задната страна.

— Така, готов ли си? — попита Пит.

— Готов съм.

— Бутай!

— Давай! — извика Тибор.

Каручката изскрибуца, подскочи напред, назад, пак напред, още напред покрай канавката, пое по наклона и се заизкачва. След около минута застана отново на пътя.

— Пробвай я сега — предложи Пит. — Виж как се движи по равното.

Тибор потегли.

— По-добре — обяви той. — Усещам разликата. Много по-добре.

— Чудесно.

И те продължиха по пътя — нагоре, надолу и заобикаляйки хълмовете.

— Колко надалеч отиваш? — обърна се Тибор към Шулд.

— Доста далеч — отговори той. — Минавам през онзи град, за който говорихме. Дотам можем да вървим заедно.

— Да. Мислиш ли, че ще имаш време, за да ми покажеш мястото?

— На Луфтойфел. Със сигурност. Ще се опитам. Ще ти покажа къде предполагам, че е. Разбираш ли, искам да помогна.

— Това наистина ще е съществена помощ — каза Тибор. — Кога, смяташ, ще стигнем?

— Вероятно утре по някое време.

Тибор кимна.

— Какво мислиш за него, откровено? — попита той.

— Добър въпрос — отвърна ловецът. — Знаех, че рано или късно ще го зададеш. Какво мисля за него ли? — Той подръпна носа си и прокара пръсти през косата си. — Прекосил съм много места и съм видял по-голямата част от света, както преди, така и след. Преживях дните на разрухата. Видях как умират градовете и как посърва природата. Видях земята да се съсухря. Старите времена бяха съхранили частица от красотата. Градовете бяха болни, мръсни места, но в определени моменти, поглеждайки ги отгоре, да кажем от самолет в безоблачно небе, обикновено при кацане или излитане, целите потънали в светлини, почти можеха да ти заприличат, поне за миг, на видение на свети Августин. Urbi et orbi може би в този кратък миг. А измъкнеше ли се човек веднъж от градовете в хубав ден, имаше толкова много зелено и кафяво, изпъстрени с всички останали цветове, бистра, струяща вода, свеж въздух. Но удари часът. Гневът връхлетя.

Грях, вина и възмездие? Маниакалните психози на тези създания приписвахме на държави, институции, системи — силите, троновете, авторитетите, нещата, които постоянно съпътстват хората и произтичат от тях? Нашият мрак, въплътен и осезаем? Както и да разглеждаме тези неща, кризисната точка беше достигната. Гневът ни връхлетя. Доброто, злото, красивото, мрачното, градовете, целият свят, всичко се отрази в издигнатото острие. Ръката, която държеше това острие, беше на Карлтън Луфтойфел. В мига, в който тя се насочи към нашето сърце, не беше вече ръка на човек, а ръката на Deus Irae, самия Бог на Гнева. Онова, което остана, съществува благодарение на Неговото страдание. Ако въобще трябва да съществува някаква религия, аз я виждам като единствената възможна вяра. Как другояче биха могли да бъдат обяснени събитията? Ето как виждам Карлтън Луфтойфел, как трябва да бъде съхранен в твоето изкуство. Ето защо имам желание да ти го покажа.